Утвърждаването и развитието на демокрацията в България е сложен, многостранен, продължителен и динамичен процес. Неговото прогресивно развитие е непосредствено свързано и се обуславя не само от успешното функциониране на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, от коренната промяна и обновяване на законодателната база в страната, но така също и от последователното прилагане на върховенството на правото като комплекс от принципи и мерки в обществените взаимоотношения и от защитата на правата и основните свободи на човека. Особено актуален в Европа днес е проблемът, свързан със защитата на малцинствата. Този проблем, който следва да се разглежда в контекста на основните права и свободи на човека, има пряка връзка със стабилността на обществения ред в страната, а така също и с регионалния мир и сътрудничество между държавите.

Демократизацията, разглеждана като форма на управление и като принципи на взаимоотношенията в обществото, е свързана с промяна на мисленето и действията на политическите лидери, държавната администрация и отделната личност. Последните седем години от демократичното развитие на България показват, че българското общество, осъществявайки сериозна реформа в законодателната и политическата сфера на социални взаимоотношения в условията на един мирен преход, се придвижи значително напред към утвърждаването на европейските демократични ценности. Създадоха се необходимите предпоставки за консолидирането в обществото на една нова политическа култура и плурализъм на мненията, характерни за една успешно функционираща демокрация.

За България изграждането на стабилни демократични институции и ефикасна правова държава, която защитава правата на човека, е стратегическа ориентация. Страната разглежда тази проблематика като приоритетна сред критериите за пълноправното членство в ЕС.

Българската страна си дава сметка, че стабилните демократични институции сами по себе си са елемент на правовата държава и гаранция за правата на човека и че международното сътрудничество е един необходим и незаменим инструмент за по-успешното преодоляване на възникващите проблеми в развитието на демократичния процес в страната.

Изискванията към България във връзка с пълноправното членство в ЕС са формулирани в пределно обща форма (Копенхагенските критерии), което предоставя възможност за тяхното произволно и постоянно променяне и допълване. Това понякога изправя България пред необходимостта непрекъснато да очаква нови изисквания като неизбежен приоритет. Така има опасност общественото мнение да възприема демократизацията и изграждането на правова държава като отговор на външни изисквания, а не като присъщи на националното развитие приоритети.

I. Стабилизиране на демократичния процес и демократичните институции

Стабилността на демократичните ин-ституции предполага няколко основни елемента.

На първо място ефективно конституционно устройство, гарантиращо разделението на властите и ясно определените прерогативи на институциите.

На второ място стабилността предполага изграждането и поддържането на известен обществен консенсус по главните насоки на прехода, включително и във външната политика.

На трето място стабилността изисква компетентност при управлението на политическия процес и администрирането.

Стабилна основа за укрепването на демократичния процес в България бе приемането на 12 юли 1991 година на новата Конституция на страната, първата конституция, приета в страна от Централна и Източна Европа след началото на промените. В Основния закон България се провъзгласява за република с парламентарно управление. Цялата държавна власт произтича от народа и се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени от Конституцията. В нея, както и в основните закони на функциониращите демокрации, е закрепен принципът на разделението на властите. Съгласно Конституцията държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна¹.

Народното събрание осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол². Утвърдена е вече практиката министри да се явяват редовно на заседания на Народното събрание и на парламентарни комисии и да отговарят на поставени въпроси.

Народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание³. Те не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбудено наказателно преследване, освен за тежки престъпления, и то с разрешение на Народното събрание⁴. С развитието на демократизацията Народното събрание през последните години изключително внимателно подхожда към искания за снемане на депутатски имунитет. Може да се твърди, че сегашната практика е да третира такива случаи като извънредни и разрешението се получава много трудно, след внимателно проучване на мотивите.

Президентът, като държавен глава, олицетворява единството на нацията и представлява България в международните отношения⁵. Той не е носител на изпълнителната власт, не назначава и не освобождава членовете на кабинета (освен в случаите, когато се назначава служебно правителство⁶), което е прерогатив на Народното събрание. Президентът не може по своя воля да разпуска Народното събрание и да насрочва парламентарни избори, освен в случаите, когато парламентът не може да излъчи правителство.

Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика в съответствие с Конституцията и законите. Той осигурява обществения ред и националната сигурност и осъществява общото ръководство на държавната администрация и на въоръжените сили. Въвеждайки принципа на несъвместимост на депутатския и министерския мандат, Конституцията дава израз на желанието за засилена самостоятелност на изпълнителната власт от законодателната власт.

Съществуващата през последните години конфронтация между управляващата партия и опозицията, както и борбата за власт между президента и министър-председателя затрудняваше процеса на взимане на решения, свързани с провеждането на законодателните и икономическите реформи в страната. Проблемът беше затруднен и от недостатъчно прецизното разделение на прерогативите между отделните институции и власти в страната, особено между президента и правителството⁷.

За постигането на стабилност и последователност в осъществяването на демократичните реформи е наложително утвърждаването на политически консенсус по основните насоки на развитието на страната. Консенсусът трябва да започне в парламента, между основните политически сили. В досегашната демократична практика често парламентарните процедури са страдали заради острото манихейско противопоставяне на политическите опоненти в България. Практика е всеки новоизбран парламент да приема свой собствен Правилник, липсва устойчивост на парламентарните процедури. Практиката досега често е била изпълнена с примери на абсолютно незачитане на мнението на опозицията, дори по въпроси, по които е можело да се постигне консенсус.

Нестабилността на парламента зависи и от изключително голямата динамика на политическите групи в Народното събрание, което рефлектира върху стабилността на правителствените мнозинства. Горното е свързано с проблема, доколко депутатите, избрани веднъж с усилията на определена политическа партия, могат по време на легислатурата свободно да напускат политическата си група и да формират друга. Досегашната практика в България е изпълнена с подобни примери и често е водела до правителствена нестабилност. Според някои политици причината е в избирателната система, която не помага за получаването в парламента на по-ясни и определени правителствени мнозинства⁸. В обществото и политическата класа няма консенсус за промяната на избирателната система. Изходът е по-скоро в стабилизиране на парламентарната процедура, чрез изработване и приемане с широк консенсус на Правилник, чието изменение да бъде възможно при по-усложнена процедура. Това може би предполага и допълване на Конституцията.

Нестабилността в парламента може да се предаде във всички институции, чието формиране зависи от избора на парламента и които имат представителен характер (Конституционния съд, Висшия съдебен съвет, както и институции като БНБ, Националния съвет за телевизия и радио). Редица институции с конституционно и национално значение се избират изцяло или частично от парламента. Поради това всяка смяна на парламентарното мнозинство досега е водела до промени и в тези институции⁹.

Постигнатото под егидата на президента в началото на 1997  съгласие на политическите сили за излизане от социално-икономическата криза в страната, потвърдено и в Декларация на 38-то Народно събрание от 8 май 1997 , е предпоставка за ускоряване на процеса на реформи. Мнозина политици и наблюдатели смятат, че тази стъпка на президента е началото на нов стил на политически компромиси, който създава благоприятна обстановка за постигане на желания консенсус.

Основният закон на страната провъзгласява независимостта на съдебната власт. Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. При осъществяването на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона. Независимостта на съдебната власт се гарантира и от факта, че тя разполага със самостоятелен бюджет¹⁰. Съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност от Висшия съдебен съвет. Те стават несменяеми след навършване на тригодишен стаж на длъжността, която заемат, а освен това се ползват с имунитета на народните представители¹¹. Законът за съдебната власт, приет през юли 1994 г., възпроизвежда и доразвива посочените конституционни разпоредби. Член 12, ал.1 на Закона забранява на магистратите да членуват в политически партии и да извършват политическа дейност.

Със Закона за съдебната власт Националната следствена служба бе изведена от изпълнителната власт (МВР) и бе обособена като ведомство от системата на съдебната власт. През м.май 1995г. от Висшия съдебен съвет бе приета нова структура на службата. Съобразно процесуалните закони разследването се провежда от магистрати, юристи следователи и други служители на съдебната власт, като полицията има важна спомагателна роля в процеса. Несъмнено обаче доброто сътрудничество между съд, следствие и полиция, при запазване на самостоятелността на институциите, ще бъде решаващо за борбата с престъпността и корупцията, смятана за приоритет от правителството и парламента.

Конституционният съд е една нова за страната институция, която се превърна в гарант на демократичното развитие. Той е равнопоставен спрямо върховните органи на трите власти - законодателна, изпълнителна и съдебна, и не е част от съдебната система. Конституционният съд дава задължителни тълкувания на Конституцията, произнася се по искане за установяване на противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание, както и актове на президента, решава спорове за компетентност между Народното събрание, президента и Министерския съвет, както и между органите на местното самоуправление и централните изпълнителни органи, произнася се за съответствието с Конституцията на сключените от България международни договори преди ратификацията им, както и за съответствието на законите с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна, произнася се по спорове за конституционността на политически партии и сдружения и др¹².

За да се осигури пълна обективност за дейността на Конституционния съд като орган, който се намира между трите власти и балансира при упражняването на държавната власт от всяка от тях, самият състав на съда се формира паритетно от трите власти. Досегашната практика показва, че въпреки положителната роля на Конституционния съд твърде често се прибягва до него. Причината е, че политическата класа се опитва да прехвърли на този орган решаването на политически по същество спорове. От друга страна, начинът на съставяне на Конституционния съд (по една трета от членовете му се номинират и избират от президента, Висшия съдебен съвет и парламента) го прави до голяма степен представителен орган на различните власти и политически сили.

Един от важните проблеми, стоящи пред българското общество, е стабилното функциониране на администрацията. Реформата на администрацията е присъствала като приоритет на всички правителства след 1989 г., но на практика тя твърде малко е напреднала. Все още не е приет Закон за държавния служител, обявен от Конституцията като основен¹³. В момента към държавните служители на всички равнища се прилага Кодексът на труда, а същевременно от тях се изисква политическа въздържаност и спазването на други ограничения, присъщи на статута им. Спешното приемане на закона, който е включен заедно с други закони, уреждащи държавната служба, в приоритетите на сегашната парламентарна сесия, ще гарантира в известна степен стабилността и качеството на държавната служба.

Липсата на такъв закон подхранва корупцията сред държавните служители, особено в сфери като данъчните служби, митническите власти, кадастъра, съдебната система, общинските служби и др. Самите държавни служители по правило са по-ниско платени от съответните длъжности в частната сфера и лесно се поддават, ако не на пряка корупция, то на система от услуги, която ги прави силно зависими от частни интереси¹⁴.

Само чрез ефективни действия на една администрация, която е защитена със закон от политическите промени в страната, могат да бъдат последователно осъществявани демократичните процеси и да бъдат охранявани гражданските права и интереси.

За всички български граждани няма ограничения за заемане на обществени и държавни длъжности, основаващи се на етническа, верска или расова основа. За някои постове в държавната йерархия по Конституция се обаче изисква притежаването само на българско гражданство (депутатите, президента, министър-председателя и членовете на правителството, кметовете, областните управители, съдиите, прокурорите, следователите, адвокатите, служителите в МВР, военнослужащите), т.е. лица с двойно гражданство не могат да заемат тези постове преди да са се отказали от чуждестранното си гражданство.

През последните няколко години и особено по време на посещението на Симеон II¹⁵ в България непосредствено преди провеждането на предсрочните парламентарни избори за 38-мо Народно събрание (19 април 1997 г.) особено актуален стана въпросът за формата на управление в страната. Може да се очаква, че на определен етап от развитието на българското общество ще се постави на референдум формата на управление в страната - монархия или република. Малко е вероятно това да стане в обозримо бъдеще, както е малко вероятно привържениците на монархията да станат мнозинство. Някои проучвания на общественото мнение показват, че значителната част от българското население подкрепя сегашната форма на управление в България.

II. Политическите партии в демократичната политическа система

Политическият живот в България се основава върху принципа на политическия плурализъм¹⁶ и като цяло следва стандартите на повечето европейски страни. Особеността е в това, че политическите партии, за да участват в изборите и да извършват законна политическа дейност, се нуждаят от специална съдебна регистрация според изискванията на закона.

По силата на основния закон на страната гражданите могат свободно да се сдружават в политическите партии, за да съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на народа чрез избори или по друг демократичен начин.

Няма ограничения за участието на чужденци в политически партии. Но всички политически партии в страната осъществяват дейността си на български език¹⁷. Конституцията забранява образуването на политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт¹⁸. Не се разрешават и организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури.

Законът определя организациите, които подлежат на регистрация, реда на тяхното прекратяване, както и взаимоотношенията им с държавата. Правата и условията за създаване и регистриране на политическите партии се уреждат от Закона за политическите партии. По силата на член 7 от този закон политическа партия се образува по съгласие най-малко на 50 граждани, които имат избирателни права. Политичската партия се вписва в отделен регистър в Софийския градски съд по писмена молба от органа на партията, който съгласно устава й я представлява. Източници на средства на партиите могат да бъдат: встъпителен и членски внос; дарения и завещания; доходи от стопанска дейност; субсидии от държавния бюджет. В страната са регистрирани над 200 политически партии. Мнозина политици смятат, че политическата нестабилност се дължи на твърде големия брой партии, поради което се обсъждат промени в Закона за политическите партии, насочени към утежняване на условията за регистриране на политически партии (например изискване за минимум 5000 членове). Едва ли обаче това ще бъде най-ефикасната мярка.

Българската Конституция е основана на принципа за единството на българската нация. Едновременно с това обаче в съответ-ствие с приетите международноправни задължения в областта на правата на човека тя признава наличието на етнически, религиозни и езикови различия. Ето защо, чл.11, ал.4 на Конституцията не следва да се тълкува като ограничаващ правото на политическо изразяване на лицата, принадлежащи към различни етнически, религиозни или езикови общности. Целта е да не се допусне създаването и функционирането на политически партии в ограничените рамки, които даден етнически, расов или верски признак поставят, затворени за лица, които не носят този признак, изградили програмните си цели и задачи върху ценностите, идеите и интересите на "своя" кръг от членове, привърженици и избиратели, изразяващи политическата воля само на този кръг и действуващи във и върху структурите на държавната власт единствено съобразно тази воля". В този смисъл разпоредбата на чл.11, ал.4 има защитна функция както по отношение на конституционния ред на страната (чрез забрана за образуването на партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт), така и по отношение защитата на държавата и държавната власт от извънредните последствия, които биха възникнали от развитието на един процес на етническа, расова или религиозна конфронтация¹⁹.

След тълкувателното решение на Конституционния съд политическата практика в България приема, че съдържанието на чл.11, ал.4 от Конституцията е всестранно изяснено и промяната му не е наложителна.

Политическите партии в България често не могат да преодолеят тяснопартийните си интереси и нямат желание да търсят и да намерят политическите компромиси, които са необходими за ускоряване на реформите в страната.

Стабилизирането на демократичните институции може да се постигне и чрез подпомагане на организационното изграждане на политическите партии. В момента законодателството за партиите в България, въпреки съществуващия закон, не е достатъчно. Най-вече в областта на регламентирането на финансирането на партиите, което остава като цяло непрозрачно.

В тази насока законодателството може да се развие, като:

финансовият контрол над партиите се възложи на независима агенция (а не на парламентарна комисия) и се превърне в постоянна дейност (както това е в много европейски страни);

партиите да бъдат финансирани от държавата, за да се изравнят условията и се пресекат връзките на партиите със съмнителни икономически групировки;

по-прецизно се регламентират допустимите финансови източници от чужбина, като например се сведат най-вече до финансови помощи от европейските партийни обединения.

III. Свобода на словото, медии и медийна политика

Правото на всеки да изразява мнение, да търси, получава и разпространява информация, както и свободата на печата и другите средства за масова информация са гарантирани изрично от Конституцията на страната²⁰. При това свободата на печата и другите средства за масова информация са конституционно гарантирани със забраната на цензурата, а правото да се търси и получава информация - със задължението на държавните органи да я предоставят. В България обаче отсъства закон, който да задължава институциите да предоставят информация на граждани или организации при поискване, което би могло да затрудни практическото получаване на информация. Една от причините за това държавните служители да отказват информация е, че статутът им не е осигурен и като цяло служителите предпочитат да не поемат отговорност за предоставянето на информация, която да не е одобрена от техните началници.

Ценността на свободата на изразяване на мнения е обоснована с функцията є да бъде определяща за демократичната структура на управление и се свързва с възможността за свободни избори и за образуване на опозиция. Свободата на словото, която е един от фундаменталните принципи, върху които се гради всяко демократично общество, е също така и едно от основните условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек²¹.

Функциите на правата, предвидени в чл. 39, 40 и 41 от Конституцията, стоят в основата на демократичния процес и съдействат за неговото функциониране както по отношение на демократичния способ за образуване на предвидените в Конституцията органи, така и за осъществяването на контрол върху тяхната дейност. Държавата няма право да се меси в дейността на медиите чрез специално създадени органи или по друг начин. Единствено по съдебен ред могат да бъдат спирани или забранявани предавания, които нарушават законите на страната²².

Преходът към демокрация в България беше съпътстван от развитие на мрежа от независими медии - преса, частни радиостанции и телевизии. Може да се твърди, че съществуват необходимите условия и инфраструктурата за гарантирането и упражняването на свободата на словото. В страната свободно се издават 67 национални вестници, 70 регионални вестници, 29 специализирани издания и 24 партийни органи и издания на общественополитически организации. На българска територия в началото на 1997 г. излъчват 87 регионални кабелни телевизионни мрежи, 55 частни УКВ-радио-станции и 18 местни телевизионни станции.

Част от проблемите на медиите произтичат от монополизацията на медийния пазар. Навлизането на чуждестранни медийни картели²³ създава нова обстановка. В това отношение е съмнително, дали гаранциите на Закона за защита на конкуренцията сами по себе си са достатъчни срещу монополизацията на медийния пазар в България.

Отделен проблем представляват някои опити на правителството да цензурира новините (предимно в зависещите от държавата електронни медии). Доскоро тази възможност принципно се поддържаше от практическата способност на правителството да определя персоналния състав на ръководствата на тези медии, а по този начин и на работещите в тях журналисти. От работещите в тези медии журналисти едновременно се изисква политическа въздържаност (като при държавните служители), едновременно те са третирани като свободна професия, поемаща всички рискове. След избирането на Националния съвет за телевизия и радио съгласно закона възникна благоприятна обстановка за професионална независимост на националните електронни медии от изпълнителната власт. Именно този обществен съвет е натоварен да избира ръководителите на националните електронни медии, а не както досега това правеше парламентът²⁴.

Законовата регламентация в тази сфера продължава да е недостатъчна. На практика, с изключение на много оспорвания Закон за радиото и телевизията, няма специална законодателна уредба за свободата на словото и правата на журналистите. На практика журналистите се третират по Кодекса на труда, а нямат и някакви особени привилегии пред държавните институции. Гражданите от своя страна имат малки възможности да се защитават от дифамация и злепоставяне чрез печатно слово. В това отношение специално законодателство, регламентиращо и гарантиращо свободата на словото (не само в електронните медии, е необходимо. То следва да засегне и болезнения въпрос за медийните монополи, както и за правата и задълженията на чуждестранните собственици на медии. Контролни функции могат да се възложат и на професионални организации на журналистите.

IV. Провеждането на свободни, честни и демократични избори

Конституцията закрепва правото на гражданите, навършили 18 години, да избират държавни и местни органи и да участват в допитвания до народа. Изборите, националните и местните референдуми се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване²⁵.

Няма никакви ограничения на избирателното право на българските граждани, основаващи се на етнически, езиков, религиозен или друг признак. Освен това се наказват и всички престъпления, свързани с възпрепятстване на упражняването на политическите права от гражданите²⁶. Не се предоставят избирателни права на чужди граждани, в т.ч. и на имигранти, каквато е практиката в почти всички държави.

По силата на избирателния закон кандидатите за народни представители, партиите и коалициите имат еднакъв достъп до националните средства за масово осведомяване²⁷. Главният редактор или издателят на ежедневник или периодично издание, публикувал материал, накърняващ правата и доброто име на кандидатите, е длъжен в първия брой след получаването на отговор да го публикува²⁸.

От началото на политическата промяна в страната бяха проведени четири парламентарни, два президентски и два избора за местни органи на властта.

Свободни и демократични избори бяха проведени за Велико Народно събрание (юни 1990 г.), последвани от общи парламентарни избори (октомври 1991 г., декември 1994 г. и април 1997 г.), преки президентски избори в два тура (януари 1992 и октомври-ноември 1996 г.) и от избори за местни органи на властта (кметове и кметски съветници, октомври 1991 г., ноември 1995 г.). Въпреки натрупаната практика от провеждането на няколко свободни многопартийни избори съществен проблем е намаляването на броя на участващите в изборите граждани. Делът на гласуващите намалява от средно 75-80% през 1991-1992 г.г. на средно 60-65% през 1996-1997 г.²⁹.

V. Дейността на неправителствените организации

Едно от важните направления за развитието на гражданското общество е свободното и успешно функциониране на неправителствените организации. В България вече съществува силно развит неправителствен сектор от организации, работещи във всички области. Този сектор съществува и се развива най-вече благодарение на външна подкрепа и в изключително редки случаи разчита на вътрешни финансови ресурси. Една от причините за това е законовото ограничение, според което организациите с нестопанска цел не могат да развиват стопански дейности, които да им позволяват да се издържат.

Втората страна на въпроса е слабата подготвеност на държавните институции за работа с неправителствени организации. В повечето случаи държавните служители знаят за тези организации, но им нямат особено голямо доверие. Обратното също е вярно. Много държавни дейности, които биха могли да се възложат чрез конкурси на неправителствени организации, се администрират пряко от държавната служба, която се оказва претоварена от непосилни задачи. Все още обаче като цяло не е достатъчно добро разбирането за важността на тези организации за нормалното функциониране на демократичното общество. Много неправителствени организации, граждански сдружения или групи от населението подготвиха редица проекти и инициативи за решаване на социални, политически и икономически въпроси, но на тези инициативи все още не им се обръща необходимото внимание. Въпреки значителния потенциал на българските неправителствени организации те не са обединени като цяло по интереси, отсъства една по-тясна координираност на техните действия и диалог и конкретно сътрудничество с държавните органи.

В тази връзка се обсъждат различни варианти на нов закон, който да урежда статута на неправителствените нестопански организации. Предложенията в този закон предвиждат както разширяване на публичността в дейността на неправителствените организации (например законът може да изисква от всяка да публикува годишния си финансов отчет или да го представя на данъчните служби), така и данъчни облекчения за спонсорирането на неправителствени организации, особено на такива, които вече са спечелили държавен проект.

Въпреки видимия напредък съществуват проблеми във функционирането на демократичните институции, все още демократичните практики не са изцяло усвоени. Макар като цяло политическият преход в България да успя да избегне най-острите сблъсъци, съпровождащи процеса в редица балкански страни, все още демокрацията не може да се смята за напълно стабилизирана, макар да може да се твърди, че тя е вече установена окончателно.

VI. Утвърждаването на принципите на правовата държава

Правовата държава се характеризира с ясно определени граници между публичното и частното, с добре дефинирани и общоизвестни рамки на дейност на държавата и предполага върховенство на правото. Гаранция за това е независимата и ефективна съдебна система, способна да провежда върховенството на закона. Наред с всичко това предполага добре действаща правосъдна система, която защитава интересите на гражданите и наказва престъпността.

Правовата държава следва да се изгражда по стандартите на европейското право. Поради това хармонизирането на българското законодателство с правото на ЕС е несъмнен приоритет.

След 1989 г. настъпиха съществени промени в общественополитическия живот на България, които доведоха до ускоряване на процеса на утвърждаване върховенството на закона във функционирането на държавните органи и поведението на отделните граждани. Освен Конституцията бяха приети специални закони: Закон за МВР (1997 г., заменил закона от 1991 г.), Закон за националната полиция (1993 г.), Закон за Централната служба за борба с организираната престъпност (1995 г.) и др. В полицията, следствените органи, прокуратурата и съда се осъществиха важни структурни и кадрови промени.

Основният закон на страната провъз-гласи в чл. 4, че България е правова държава, която се управлява според Конституцията и законите на страната. Държавата гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество.

Конституцията и конституционният строй като цяло съответстват на европейските правни норми и правна култура.

Съгласно Конституцията³⁰ всички международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила, са част от вътрешното право и имат предимство пред всички норми на вътрешното право, които им противоречат. Пряката приложимост във вътрешното законодателство на международните договори не изключва предприемането на допълнителни мерки, като съобразяване на новото и досега действащото законодателство и практика с международните задължения, поети от нашата страна. Тази конституционна разпоредба се смята за изключително важен елемент от гарантирането на правата на човека в България, тъй като независимо от общата разпоредба се имат предвид най-вече международните договори и конвенции в областта на правата на човека.

По всички ратифицирани международни договори, които предвиждат възможност за подаване на лични жалби от частни лица, е признато и гарантирано това право. При ратифицирането на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи България направи декларации по чл.25 и чл.46, с които призна компетенциите на Европейската комисия по правата на човека и задължителната юрисдикция на Европейския съд по правата на човека да разглеждат жалби от частни лица, неправителствени организации и групи лица относно нарушения на закрепени в Европейската конвенция права³¹. България ратифицира също така и Протокол № 11 към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, учредяващ единен, постоянно действащ съд.

Гаранция за правовата държава е независимостта на съдебната власт. Конституционните норми за независимост на съдебната власт са гарантирани със Закона за съдебната власт, Закона за бюджета, множество решения на Конституционния съд. Процесуалните закони също дават множество норми и институти за практическо осъществяване на този основен принцип.

Конституцията предвижда създаването на Върховен касационен съд за съдебен надзор за прилагане законите на страната и Върховен административен съд за съдебен надзор по прилагане законите в административното правораздаване³². През 1996 г. с решение на Висшия съдебен съвет са избрани председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд.

Съществено условие за утвърждаване на върховенството на закона е по-бързото и успешно осъществяване на реформата в правната област и реализирането на предвидената в Конституцията триинстанционна съдебна система - районни, окръжни и апелативни съдилища, както и функционирането на Върховния касационен съд и Върховния административен съд, които неотдавна бяха конституирани и заработиха. Законодателната реформа се стреми да ускори съдопроизводството - както гражданското, така и наказателното. Във връзка с това се обсъждат предложения за въвеждане на съдебен преглед и на отказите на прокуратурата да повдигне обвинение, което често води до неправомерно удължаване на срока на задържане под стража.

Конституцията провъзгласява правото на адвокатска защита от момента на задържането, съдържа ограничения за предварително задържане и други елементи на справедливия съдебен процес. Злоупотребите с власт могат да обосноват дисциплинарна и наказателна отговорност, както и отговорността на държавата по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите.

Законът за изпълнение на наказанията предвижда гаранции за правата на лишените от свобода. Една от тези гаранции е прокурорският надзор за законност в затворите. Прокурорът може по всяко време да ги посещава, да прави проверки, да разговаря със задържаните, да разглежда жалби и молби и т.н. Той спира изпълнението на незаконосъобразни заповеди и разпореждания и при констатиране на противозаконни действия на длъжностни лица от затворническата администрация - в зависимост от характера на нарушението - привлича виновните към наказателна отговорност или взема мерки за осъществяване на административно-наказателна, дисциплинарна или гражданска отговорност. Съответни правомощия в това отношение имат и органите на съда.

В съответствие с предоставеното му конституционно право за осъществяване на надзор по спазване на законността Главният прокурор прави предложения пред Върховния касационен съд за преглед по реда на надзора на постановени и влезли в сила присъди, за отмяна на присъдите при допуснати съществени процесуални нарушения. За последните три години (1994-1996 г.) са внесени от Главния прокурор във Върховния съд общо 259 предложения за преглед по реда на надзора на такива присъди³³.

Затворническата система в страната се характеризира с редица нормативни решения и изградени институции на съвременно ниво. Тя има разгърната система за диференциация на различни категории лишени от свобода, осигурена е с възпитатели, педагози и психолози. Едновременно с това обаче материалната база в голямата част от затворите е недостатъчна и недобра. В страната има 13 затвора, 20 трудовопоправителни общежития и 1 поправителен дом. Броят на затворниците е малко повече от 10 000.

Основен недостатък на нормативната база в тази област е, че редица права на лишените от свобода са решени с подзаконови актове, което налага необходимостта от бързо приемане на нов закон за изпълнение на наказанията.

След 1989 г. реформата в наказателното право се осъществява посредством най-необходимите изменения и допълнения в действащото наказателно законодателство и посредством разработване на проекти за нови наказателни закони. Проектът за нов Наказателен кодекс е разгледан и обсъден съвместно с експерти на Съвета на Европа през 1992 и 1993 г. Изработен е проект и за нов Закон за изпълнение на наказанията.

Общите принципи на наказателното право са инкорпорирани в българското законодателство. Въз основа на тях никой не може да бъде осъден, ако деянието (действие или бездействие) не е обявено за престъпление в Наказателния кодекс, чиято задача е да защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и цялостния, установен в страната, правов ред. Принципът на законоустановеността важи и за наказанието: за всяко престъпление може да се наложи само такова наказание, каквото е предвидено в закона за него. А конкретният размер на наказанието се определя от съда в рамките на минимума и максимума, предвиден в съответния законов текст за съответното престъпление, и при спазване на правилата, установени в закона, за определяне на наказанието.

В България все още не е отменено смъртното наказание. То е предвидено за най-тежките престъпления като изключителна мярка³⁴. В системата от наказания, предвидени в проекта за нов Наказателен кодекс, обаче смъртното наказание не е включено. През 1996 г., след изменение и допълнение на действащия Наказателен кодекс беше предвидено наказание "доживотен затвор", като целта е да се подготви общественото мнение за необходимостта от отмяна на смъртното наказание. След 1990 г. по силата на наложения мораториум върху изпълнението на смъртното наказание от Великото народно събрание не е изпълнена нито една смъртна присъда. Въпреки това редица правозащитни организации предлагат спешно да бъдат заменени присъдите на осъдените на смърт, които не са екзекутирани само поради действитео на мораториума.

Един от основните проблеми, с които се сблъсква българското общество по пътя на развитието на демокрацията и утвърждаването на върховенството на правото, е борбата с корупцията и организираната престъпност в страната. Този проблем е обект на особено внимание на правителствата през последните години и се характеризира с предприемането на редица законодателни и организационни мерки.

Организираната престъпност и корупцията се отразяват доста широко в средствата за масова информация в България. Във връзка с това е целесъобразно, наред с предприемането на ефективни мерки по спазването на законите и подзаконовите актове, правителството да разработи цялостна стратегия, насочена към подпомагане на обществената просвета (чрез разработването на образователни програми, които да създадат култура на обществения морал и законност), към повишаване на общественото съзнание, че организираната престъпност и корупцията водят до нарастване на икономическата и социалната цена, която плаща обществото, към засилване участието на широката общественост в усилията за премахване на корупцията и организираната престъпност и др. Целесъобразно би било да се разработят кодекси на поведение на държавната администрация и частните предприятия, да се осъществява ефективно контролиране на приватизационния процес, а така също да се разработи механизъм за контрол върху административния персонал и върху финансовите авоари и имуществото на политици и висши длъжностни лица. Несъмнено положителна стъпка в това отношение е приетото наскоро от Народното събрание специално решение за борба с корупцията³⁵.

В България в хода на обсъжданията на нов Наказателен кодекс се разработва за пръв път и правно определение на престъпна организация. Такова определение беше дадено в цитираното решение. През 1996 г. бе приет Закон за мерките срещу изпирането на пари, но действията по изпиране на пари все още не са обявени за престъпление, въпреки че това се обмисля.

Със закон през 1995 г. се създаде Централната служба за контрол и борба с организираната престъпност, която установи връзки с подобни органи от други страни и с Интерпол. Съгласно новият Закон за МВР от 1997 г. тази служба става част от органите на министерството. В Националната следствена служба, изградена през 1995 г., има специализирани звена, които се занимават с организираната престъпност и корупцията. По традиция контролът върху корупцията е задача на икономическата полиция, която е специализирано поделение на Националната полиция. Икономическата полиция функционира чрез специализирана система и ползва специални средства. Тя сътрудничи с финансовите контролни органи и счетоводни агенции.

България е страна по всички многостранни договори за борба с корупцията и организираната престъпност, но е необходимо изготвянето на двустранни спогодби, особено със страните от региона, и увеличаване ефективността на международното сътрудничество.

Необходимо е да се подобри междуведомствената координация и сътрудничество, да се подобри ресурсното осигуряване на следствието, да се определят специални звена за контакти в рамките на съществуващите национални структури.

Необходимо е също така да се ускори приемането на нов Граждански процесуален кодекс и на нов Наказателно-процесуален кодекс, които може да се разглеждат като необходимо условие за провеждането на реформата в правната сфера.

Необходима е цяла серия от мерки, които да гарантират безпристрастност и независимост в правораздаването. Пазарната икономика няма да бъде ефективна в отсъствието на резултатно действащи следствие, прокуратра и съдилища, които да уреждат споровете и да следят за законността. Необходимо е създаването и засилването на дейността на институциите, които, от една страна, да осигуряват безпрепятственото осигуряване на търговията и пътуванията и, от друга, да установяват и спират нелегалния трафик на хора и контрабандата на наркотици и други нелегални стоки. Важно е и предприемането на мерки, които да подпомогнат органите по прилагането на законите да работят ефективно, особено полицията, митническите служители, прокурорите и съдиите.

Необходимо е да се ускори приемането на законите относно защитата на свидетеля, триинстанционното съдебно производство, имплементацията във вътрешното право на разпоредбите на европейските конвенции за екстрадиция и правна помощ по наказателни дела и др., за защитата на персоналната информация, за закрила на детето и др.

VII. Спазването на основните права и свободи на човека

През последните седем години в България коренно се промени отношението на държавната власт и на обществото като цяло към защитата и поощряванеето на развитието на правата на човека. Зачитането и защитата на човешките права и свободи се разглежда като отправен момент в усилията за създаване на гражданско общество, основано върху стабилни демократични институции и развита пазарна икономика.

В този дух са изискванията и очакванията на българската общественост към публичната власт за изпълнение на ангажиментите, залегнали в член 6, част II на Европейското споразумение за асоцииране.

След 10 ноември 1989 г. се осъществи отмяна или промяна на тоталитарни закони, съдържащи ограничаващи правата на гражданите норми, и се пристъпи към създаване на ново демократично законодателство. Започна процес на реабилитация и обезщетяване на онези български граждани, чиито права са били нарушени по време на тоталитарния режим. В резултат на Закона за амнистия и връщане на отнети имущества от 1991 г. бяха амнистирани, като се заличи престъпният им характер, редица деяния, които се преследваха наказателно в периода до 1989 г. Законът предвижда съответния ред за връщане на конфискуваните недвижими имоти или за обезщетяване на пострадалите лица. Със закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица от 1991 г. се обяви политическа и гражданска реабилитация на лицата, които са били репресирани заради техния произход, политически и религиозни убеждения през периода от 12.09.1944 г. до 10.11.1989 г. Тези лица, както и техните наследници, имат право да получат обезщетение, чийто размер и редът за изплащане се определят от Министерския съвет.

Основният източник на норми, свързани както с правата на човека, така и с механизмите за тяхната защита, в България е Конституцията. Основният закон още в преамбюла провъзгласява правата на личността като върховен принцип, а в глава втора посочва и основните права и свободи на гражданите. Конституцията регламентира и възможността за намеса на държавните органи в материалния и духовния живот на хората, като изрично посочва, че това може да става само при условията и по реда, определени в закон. От изключително важно значение е да се подчертае, че разпоредбите на Конституцията, включително и тези, които са свързани с правата на гражданите, имат пряко действие, а международните договори с факта на ратифицирането и обнародването им, стават част от вътрешното право на страната и се инкорпорират в българската правна система, като се ползват с предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Това означава, че не е необходим друг правен акт, който да въвежда тези разпоредби в практиката на съда или на друг правоприлагащ орган. Нещо повече - съгласно чл. 5 от Закона за нормативните актове, разпоредбите на Конституцията имат приоритет пред останалите разпоредби, което има за цел да подчертае върховенството и защитната функция на Конституцията, включително и в сферата на правата на човека.

През последните години в страната се провежда активна дейност за привеждане на законодателната уредба и админисративната и съдебната практика в съответствие с провъзгласените нови принципи в областта на правата на човека. Възприети бяха най-високите регионални и универсални стандарти в тази област. България е ратифицирала всички основни универсални и регионални договори в областта на правата на човека³⁶. Всички тези основни документи са обнародвани и съгласно Конституцията са част от вътрешното законодателство. Тяхното спазване е един от най-важните моменти в дейността на българското правителство.

България не само прие контролния механизъм на Европейската конвенция по правата на човека (по който има вече официално регистрирани 16 жалби срещу България), но оттегли също така резервите си по редица международни договори и призна задължителната юрисдикция на Международния съд в Хага. България е вече страна по 29 международни инструмента, разработени под егидата на ООН, а в резултат от членството си в Съвета на Европа ратифицира 31 регионални договора. В ход е процедура за присъединяване към още 10 европейски съглашения в областта на правата на човека. В изпълнение на поетите международни задължения, по силата на участието на България в 6 универсални договора в различни области българското правителство представя периодични доклади за състоянието на правата на човека в страната. В началото на 1997 г. бяха представени първоначалният доклад по Конвенцията по правата на детето и дванадесети, тринадесети и четиринадесети доклад на България по Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация. Страната активно сътрудничи с международните контролни механизми за защита на правата на човека. След посещението на експерти от Европейския комитет против изтезанията (март-април 1995 г.), България представи междинен и окончателен отговор по доклада на Комитета и взе решение да даде гласност на констатациите и изводите от посещението. Правителството сътрудничи активно с националните и международните неправителствени организации за защита на правата на човека ("Амнести Интернешанъл", "Хелзинки Уоч" и др.).

От юридическа гледна точка България е изградила стабилна система за гарантиране на основните граждански права и свободи особено в политическата област: свобода на словото, зачитане на политическия плурализъм, правото на свободно сдружаване и на създаване на политически партии, политическо равенство, свободни избор. Българските граждани са равни пред закона (не се допускат ограничения на основата на национална, етническа или религиозна принадлежност, на основание пол, възраст, образование или имуществено положение). Българските граждани се ползват с широка палитра от социални и културни права.

Конституцията провъзгласи неотменимостта на основните права на гражданите³⁷. Тя съдържа редица разпоредби, гарантиращи правото на живот, на лична свобода и неприкосновеност, правата осигуряващи провеждането на справедлив съдебен процес, обяви личния живот на гражданите, както и жилището, свободата и тайната на кореспонденцията за неприкосновени. Конституцията осигурява правото на всеки да търси, получава и разпространява информация, както и други права на човека.

Съгласно Конституцията всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Съществуващите в близкото минало ограничения за получаване на жителство и право на местоживеене в столицата и големите градове на страната бяха отменени през 1990 г. Вследствие от ползването на правото за свободно напускане на страната значително число предимно млади и квалифицирани български граждани напуснаха България³⁸.

Правото на българските граждани да се завръщат в страната, когато пожелаят, е конституционно регламентирано и не се подчинява на никакви ограничения.

Ненакърнимостта на свободата на мисълта, свободата на съвестта и на избор на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи е въздигната в конституционен принцип³⁹. Всеки гражданин в Република България може свободно да избира и изповядва каквато религия желае. Съществува като цяло толерантност по отношение на религиозните възгледи и свобода на извършване на религиозни обреди както от страна на властта, така и между гражданите. Окончателно е преодоляно отрицателното отношение на властта към религията и религиозните центрове и прояви, което съществуваше по време на тоталитарния режим в България. Няма законови ограничения за практикуване на избраната религия. В новата история на България не е имало сблъсъци на религиозна основа.

През юни 1992 г. Конституционният съд със свое Решение № 5 по Конституционно дело 11/1992 отмени редица остарели разпоредби на Закона за изповеданията и постанови, че държавата не може да се намесва в дейността на религиозните общности, освен когато те се използват за политически цели или когато тяхната дейност е насочена срещу националната сигурност, обществения ред, правата и свободите на други граждани.

С оглед осъвременяването на съществуващата законодателна база се обсъжда идеята за нов закон за вероизповеданията. Този закон може да уреди и всички съществуващи досега неясноти по отношение на начините за регистрация, отношенията с местните власти и съществуването на т.нар. нови религиозни движения.

Важно е също така по-скоро да се приеме закон, уреждащ правото на алтернативна служба при отказ от редовна военна служба по причина на убеждения, което е общоприета практика в другите европейски страни. Проект за такъв закон в момента се обсъжда от парламента.

Конституцията на Република България обявява правото на гражданите да се събират мирно и без оръжие на събрания и манифестации /чл.43/. Редът за организирането и провеждането им е регламентиран в Закона за събранията, митингите и манифестациите от 1990 г. За организирането на такива прояви не е необходимо никакво разрешение. Нужно е само организаторите да уведомят писмено общинския съвет, като посочат организатора, целта, мястото и времето. Това уведомление трябва да стане най-малко 48 часа преди провеждането (а при манифестации - 5 дни). Общинската управа може да забрани провеждането на събранието, митинга и манифестацията на основания, изредени в закона. Забраната може да се обжалва.

Докато гражданските и политическите права в страната като цяло са гарантирани, сериозни трудности предизвиква осигуряването на социалните права. Европейското споразумение за асоцииране на България (член 89) изрично изтъква, че в социалната област равнището за сравнение ще бъде равнището на защита на тези права в общността. Очевидно в днешната икономическа ситуация на България ще бъде трудно да отговори изцяло на тези изисквания.

В България съществува система за защита и подпомагане на безработните (според действащия Кодекс на труда), но тя е крайно ограничена поради слабите икономически възможности на страната. Системата е налице главно в държавните предприятия и учреждения, докато в частните предприятия социалната защита е на ниско равнище (това частично се компенсира със сравнително по-високите доходи в тази сфера за наемните работници).

Инвалидите се ползват със специална закрила. Законодателството им дава възможност за ползване на безплатни услуги (медицински, транспортни), приоритетен достъп до социални жилища и др. Ограниченията отново произтичат от икономическите възможности на държавата. В повечето случаи липсват някои съществуващи в западноевропейските страни облекчения за инвалидите на обществените места, в обществения транспорт и т.н. В някои случаи нововъведения в законодателството (като например закона за ДДС) обложиха с данъци производствена дейност на кооперации на инвалиди, дотогава освободени от данъци.

Крайно ограничени са възможностите за защита на правата на бездомните. Проблемът е свързан и с по-широкия проблем за правото на жилище. Тук също България се нуждае от международна помощ.

Конституцията и законите в България гарантират равноправието на мъжете и жените. Въпреки това по отношение на някои социални права: право на труд, равноправие при заемане на някои държавни длъжности, равен старт при наемане на работа, различията съществуват. Средно безработицата сред жените е по-висока в сравнение с мъжете. В редица случаи се предпочитат мъже за определени длъжности.

От друга страна, през последните пет години на прехода към демокрация някои традиционно "мъжки" професии бяха открити за жените: някои военни специалности, дипломатическа кариера и др. Проблеми, произтичащи от икономическите трудности, съществуват и при гарантирането на социални права на жените, свързани с майчинството. Държавните помощи за отглеждане на деца са крайно недостатъчни. Системата на държавни детски заведения е силно стеснена.

Отглеждането, възпитанието и закрилата на децата до пълнолетието им (навършване на 18 години) е право и задължение на родителите и се подпомага от държавата. В отношението към децата не съществуват никакви различия нито в правния им статус, нито във възможностите, които ще им се предоставят. Децата, родени извън брака, имат равни права с тези, родени в брачно съжителство. Българското право не познава понятието "незаконни деца". За децата, останали без грижи на близки, без родители (сираци), държавата и обществото са конституционно задължени да осъществяват особена закрила. Държавата поддържа домове за сираци и полага грижи за издръжката, възпитанието и образованието на децата. Икономическата криза в страната оказва негативно влияние върху възможностите на държавата да отделя по-значителни средства в това отношение.

Чужденците, които пребивават в България на законно основание, имат правата и задълженията според българските закони и международните договори, по които България е страна. Техният статут е приравнен на статута на българските граждани⁴⁰. Различията произтичат, както и в другите страни, единствено по отношение на онези права, за които конституцията изисква изрично българско гражданство (пасивно и активно избирателно право и др.). Чужденците са длъжни да се регистрират адресно. Не съществуват ограничения относно местопребиваването им, нито относно свободата на придвижването им: могат да се движат навсякъде в страната с изключение на граничните райони и забранените зони.

България дава убежище на чужденци, преследвани заради техните убеждения или действия в защита на международно признати права и свободи. От 1992 г. в България функционира Национално бюро за териториално убежище и бежанците при Министерския съвет, което е специализиран орган за провеждане на държавната политика по отношение на лицата, желаещи да получат статут на бежанец в страната.

За да може България да изпълни изцяло поетите международноправни задължения и да се присъедини пълноценно към европейската общност по отношение защитата правата на човека и в частност на бежанците, е необходимо разкриването на регистрационни и приемателни центрове на територията на страната. Тази дейност е затруднена от редица обективни и субективни предпоставки. В тази връзка се обсъжда специален Закон за бежанците.

По силата на Конституцията⁴¹ при обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с изключение на правото на живот; неподлагане на мъчение и нечовешко отношение; правото на справедлив и безпристрастен съдебен процес; неприкосновеността на личния живот по отношение честта, достойнството и доброто име; свободата на мисълта и вероизповеданието.

В България не съществува специална институция или орган, който да наблюдава спазването на правата на човека. Това е конституционно задължение както на съдебните, така и на другите държавни органи и институции от национален и местен мащаб.

Националният механизъм за защита на правата на човека включва съдебната система, Конституционния съд, постоянните комисии към Народното събрание, правозащитните органи, медиите, неправителствените организации и гражданското общество като цяло.

Важен и основен компонент на националната система за правна защита е съдебната власт, чиято задача съгласно Конституцията е да защищава правата и законните интереси на гражданите. Тази задача е потвърдена в устройствените закони на съдилищата и прокуратурата и е обща за всички институции на правосъдната система.

Гражданинът, чиито права са нарушени или се нарушават, може да иска прекратяване на нарушението, възстановяване на нарушените права и парична и морална компенсация. Защитата на правата, нарушени чрез престъпления, се осъществява изключително по съдебен ред. Сред представителите на юридическата мисъл в България съществува становище, че наказателно-правната защита на правата на човека се нуждае от по-цялостно и по-детайлирано регламентиране въз основа на новата Конституция, като се осигури по-пълна и резултатна защита на всяко от правата, фиксирани в Конституцията.

По силата на Закона за административното производство (чл. чл. 33 и 34) административните актове могат да се обжалват за тяхната законосъобразност пред съд. Това дава определени възможности за защита на правата на гражданите.

Конституционният съд е част от механизма за защита правата на човека по силата на осъществяваните от него две основни функции, свързани с тълкуванията, които той дава на конституционните норми, включително в сферата на човешките права, и техния задължителен характер за правоприлагащите органи, и с разглеждането на конституционни дела и приемането на решения, с които се обявяват за противоконституционни законовите норми в сферата на правата на човека.

Законът за Конституционния съд не предвижда института на индивидуалната жалба, т.е. правната възможност гражданите да сезират Конституционния съд за нарушения на човешките им права от органи на държавата.

Законът за националната полиция регламентира условията на охранителната дейност на полицията в областта на правата на човека. Наскоро беше приет нов Закон за МВР. В него, наред с известна централизация на дейностите, са развити основните задължения на националната полиция.

На настоящия етап обществеността очаква най-вече откритост и прозрачност на дейността на полицията, както и сътрудничество и диалог с правозащитните организации и гражданите за отстраняване на възникнали недоразумения или съмнения относно работата на полицията. Особено важно е обучението на полицията в областта на правата на човека. От важно значение е включването в квалификационната програма за полицейските служители на два основополагащи документа, изработени в рамкитке на ООН: "Основни принципи за използване на сила и огнестрелно оръжие от служителите по подържането на реда" и "Кодекса на поведение на служителите по поддържането на реда".

Полицейската бруталност не е основният проблем в процеса на изпълнението на задълженията от полицията, въпреки че това често се твърди в констатациите на редица международни и български неправителствени организации. Съществени проблеми са недостатъчният и недобре квалифициран персонал, недостатъчното заплащане и съвременно оборудване с технически средства и др.

Съгласно Конституцията държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове и действия на нейни органи. Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, регламентира отговорността за вредите, причинени от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, а така също и отговорността за вредите, причинени от незаконните действия на органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции. Обезщетението се присъжда от съда въз основа на иск, предявен от пострадалото лице.

С оглед по-бързото преодоляване на съществуващи нарушения на правата на човека от администрацията се обсъжда въвеждането на институцията на омбудсмана. Такава институция предвид на важното є значение за обществото би следвало да се създаде със закон и да бъде непосредствено отговорна пред Народното събрание. Това би било една допълнителна гаранция за спазването на правата и свободите на личността.

В последно време в страната бяха регистрирани около 100 национални неправителствени организации, чиято дейност е насочена към поощряване и защита на правата и основните свободи на човека. Тяхната дейност нараства и се активизира, което обективно налага едно по-тясно сътрудничество на държавните органи с тях.

Конкретните стъпки за хармонизиране на законодателството на България с това на ЕС ще съдържат и допълването на правозащитното законодателство. Усилията тук следва да се насочат към допълването на правозащитното законодателство с необходимите за прилагането му правилници и други подзаконови актове, със създаването на необходимите процедури за спазването на закона.

Във връзка с това се обсъжда:

Създаване на взаимодействие между всички държавни институции и ведомства в областта на правата на човека (необходимо е: междуведомствена комисия; координация за бързо разглеждане на жалби за нарушения на правата на човека; национална мрежа за мониторинг върху спазването на правата на човека, която може да работи съвместно със съществуващите граждански асоциации и сдружения; последните могат да бъдат акредитирани при специални условия към определен държавен орган и да получат облекчени възможности за намеса и мониторинг).

Ускоряване на процедурата за разглеждане на жалби и оплаквания във връзка с нарушаване на правата на човека от държавни органи.

Въвеждане в масовото образование на правозащитно образование.

Сравнително-правният анализ на разпоредбите на Конституцията в сферата на правата и основните свободи на човека с тези на европейското право, от една страна, от друга страна - с нормите на вътрешното право, показват обективна необходимост от тяхното по-нататъшно хармонизиране.

Така например е необходимо да се преодолеят празнотите, свързани с присъединяването на България към европейските стандарти. Народното събрание е ратифицирало Европейската конвенция за правата на човека. Не са подписани все още по-голямата част от протоколите, изменящи и допълващи конвенцията.

За да се избегнат евентуални вътрешни противоречия между политическите сили, с оглед на конфронтацията, която все още съществува, е необходимо на първо място законодателните органи да регламентират и криминализират посегателството върху правата на човека, най-вече правото на живот, както и посегателствата върху личността, имуществото и свободата на съвестта. В сега действащото законодателство са прокламирани права, а не е уредена адекватно тяхната защита. Прокламира се неприкосновеност на жилището и живота, а в същото време не е уредено и по какъв начин човек може да се защити, ако бъде нападнат в собственото си жилище. Последните промени в Наказателния кодекс до голяма степен запълват някои празноти в това отношение. От друга страна, опитът за разширяване на границите на неизбежната самоотбрана отвъд приетите в ЕС стандарти срещна съпротива и Конституционният съд обяви за противоречащи на Конституцията някои текстове от закона⁴².

България е направила всички най-важни стъпки за гарантирането на правата на човека с оглед на Копенхагенските критерии. За по-нанатъшното сближаване със стандартите на ЕС в тази област се обсъждат следните допълнителни законодателни и административни мерки:

Регламентиране на правата на сексуалните малцинства (срещу дискриминацията им, срещу криминализирането на определени, възприети в ЕС като допустими, сексуални отношения);

Въвеждане на правото на имигрантите да участват в местните избори.

Осигуряване на правото на подслон за бездомните.

В най-скоро време България следва да обнародва всички международни конвенции по правата на човека, по които тя е страна, които все още не са част от вътрешното є право според Конституцията, защото не са публикувани. Това се отнася най-вече до множество конвенции, подписани в рамките на Международната организация на труда, за гарантиране на социални и трудови права.

България обсъжда и присъединяването си към конвенции и протоколи, свързани с международноправната защита на правата на човека, и най-вече към:

Протокол 6 на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, по който страните поемат задължението да премахнат смъртното наказание. Приоритетът за борбата с организираната престъпност не бива да се разглежда като пречка за присъединяването към протокола.

Социалната харта на Съвета на Европа.

Като цяло може да се отбележи, че докато в юридически план проблемите за защита на правата на човека са решени задоволително, то недостатъци и нарушения съществуват при практическата реализация на правните изисквания, в ежедневните отношения между органите на властта и гражданите и между самите граждани.

VIII. Защитата на малцинствата

Конституцията и законите в България гарантират изцяло правата на етническите малцинства като индивидуални граждански и политически права. Никаква дискриминация по етнически признак не се допуска. Законодателството преследва такава дискриминация.

Политиката на Република България по отношение защитата на малцинствата се определя от следните по-важни фактори: демократизацията на страната и коренната промяна в отношението към защитата на правата на човека; необходимостта от възстановяване на нарушените права на българските турци по време на "възродителния процес" (1984-1985 г.) и утвърждаването на пълни гаранции за техните права; поетите международноправни задължения и политически ангажименти в тази област; тежкото икономическо състояние на преход, ограничаващо възможността за предприемането на позитивни мерки.

Българските институции изхождат от разбирането, че защитата на малцинствата може да се осъществява чрез пълноценното гарантиране на индивидуалните права и свободи на лицата, принадлежащи към тях, както и чрез предприемането на определени позитивни мерки за възстановяване на нарушени права и за изравняване възможностите за пълноценна самоизява и съхраняване самобитността на всяка личност. Тази защита се осигурява както от разпоредбите на Конституцията и останалото законодателство, така и от съдебната и административната практика. Основните конституционни разпоредби в това отношение са: гарантираното равенство на всички пред закона и пълното прилагане на принципа на недискриминация на етническа основа⁴³; забраната на насилствена асимилация на лицата, принадлежащи към различните малцинствени групи, и необходимостта от създаване на предпоставки и условия за пълноценно интегриране на тези групи в обществения живот на страната, включително и чрез гарантираното от закона право на всеки да развива своята култура в съответствие с етническата си принадлежност;⁴⁴ свободата на избор на вероизповедание и религия и задължението на държавата да поддържа търпимост и уважение между вярващите от различни вероизповедания и между вярващи и невярващи; правото на изучаване и ползване на майчиния език, когато той е различен от официалния език⁴⁵, и др.

Конституцията, която е изградена на идеята за единство на българската нация, не предвижда предоставянето на колективни политически права на етнически или религиозни групи от населението. Тя признава съществуването на религиозни, езикови и етнически различия и гарантира възможността да се упражняват права, произтичащи от тези различия, като права на отделния индивид, а не като колективни права. България е еднонационална държава с широко местно самоуправление, в която не се допускат автономни териториални образования⁴⁶.

Най-важните стъпки по отношение на политиката към малцинствата са свързани с нормализирането на положението на българските турци. В хода на насилствената кампания за смяна на личните имена през 80-те години повече от 350 хил. български турци напуснаха страната. Впоследствие около 150 хил. от тях се завърнаха в България.

В началото на 1990 г. бе приета Декларация на Народното събрание по националния въпрос, която отхвърли предишната политика и стана основа за промяна на българското законодателство в областта на защитата на малцинствата. След нея бе приет Законът за имената на българските граждани (5 март 1990 г.), който заедно с допълнението към него от м. ноември 1990 г. даде възможност на българските граждани, на които принудително са заменени имената, да възстановят предишните си имена⁴⁷.

Със Закона за възстановяване на соб-ствеността върху недвижими имоти на български граждани от турски произход, направили постъпки за заминаване в Република Турция и други страни през перио-да май-септември 1989 г. (приет 1992 г.), бе възстановена собствеността върху недвижимите им имоти, ако са били изкупени от държавата, общините, обществените организации или техни фирми, от кооперации, освен ако не са били обезщетени по друг начин.

Създадоха се необходимите условия за пълното участие на българските турци в политическия живот и управление на страната. През 1990 г. бе създадено Движението за права и свободи (ДПС) като организация, която провъзгласи намерението си да се бори за защитата на правата, свободите и интересите на българските граждани от турски произход и мюсюлманите в Република България. Освен това ДПС обяви, че отстоява интересите и правата изобщо на българските граждани, въпреки че рамките му като цяло се ограничиха с българските граждани от турски произход и българските граждани мюсюлмани. ДПС взе участие и в четирите общи парламентарни избори и в двата за местно управление (кметове и общински съветници). И в трите предишни парламента то имаше свои представители, организирани в парламентарна фракция. След изборите за 38-то Народно събрание (19 април 1997 г.) от 240 депутата има 15 етнически турци. На последните избори за местни органи на властта ДПС спечели кметски места в 25 общини, има 670 кмета на населени места и над 1000 общински съветника.

Като първа партия, представляваща предимно етничско малцинство в източноевропейски парламент, ДПС може да се разглежда като успешен политически феномен.

В хода на процеса на демократизация бяха премахнати всякакви ограничения спрямо религиозните права и свободи на българските граждани от турски произход и българските граждани мюсюлмани. Понастоящем в Република България функционират повече от 950 джамии, като голям брой от тях бяха построени през последните 5-6 години. Свободно се разпространява Коранът на български и турски. Свободно се разпространява и друга религиозна литература на двата езика. От 1991 г. насам се отвориха неделни училища в джамиите. Понастоящем в страната има четири средни мюсюлманско-религиозни училища и един полувисш ислямски религиозен институт.

Сред обществеността в страната съществуват опасения, че турското малцинство понякога се използва от съседни страни за оказване на натиск върху българското правителство. Нарастват и опасенията от проявите на ислямски фундаментализъм в Турция.

Обемът на правата, с които се ползват етническите турци, е съответстващ на европейските критерии. Искания за разширяване на обема на правата (например приемането на принципа за гарантиране на колективни права) могат да доведат до развитие на сепаратизъм и иредентизъм, което би поставило под въпрос стабилността на демократичните институции.

Законът за народната просвета (1991 г.) както и Правилникът за прилагане на ЗНП (1992 г.) предоставят и конкретизират конституционното право на изучаване на майчин език в общинските и частните училища. Сега майчин език се изучава от 1-ви до 8-ми клас в общинските училища като свободноизбираема дисциплина до 4 часа седмично, като финансирането на обучението става от общинския бюджет, а учебниците за изучаване на майчин език не се заплащат от учениците. Таблицата показва броя на учениците и учителите към края на 1996 г.:

	иврит	арменски	ромски	турски
брой ученици	230	601	499	46403
брой учители	4	13	205	844

В последните години българските граждани от цигански произход получиха пълна свобода да се ползват от своите права, включително и от правото си на самоидентичност като "роми", да се придвижват свободно из страната, да контактуват с представители на ромски общности в други страни, да укрепват и развиват културата си.

От 1992 г. насам циганските деца могат да изучават в училищата ромски и историята на ромската култура. Това става за първи път въобще в историята на българското образование. Публикуваха се първите учебници на ромски. Най-голямата трудност обаче е да се намерят и обучат учители, които знаят добре ромски и могат да го преподават.

Проблемът с ромското население в България е не във възстановяването на отнети основни права и свободи, а подчертано социален. Процесът на обедняването на ромите е по-изявен в рамките на промените в съвременното общество поради по-ниско образование и отсъствие на професионална квалификация при много от тях. Лошото социално-икономическо положение на ромите води до увеличаване на кражбите и измамите, които вече стават средство за преживяване. Ръстът на престъпността сред ромите по данни на МВР е значителен - 37% от всички престъпления в страната са извършени от роми. Расте броят на ромите бездомници, както и проституцията сред малолетните. Това поражда негативно отношение към ромите сред част от населението. Превъзмогване на съществуващите предубеждения би могло да се постигне единствено по пътя на социално-икономическото интегриране на ромите, което би трябвало да им открие по-добри възможности за самореализация и за изравняването им с другите български граждани. Българските правителства през последните години предприеха редица практически мерки за решаване на някои специфични проблеми на ромите в България. Определен успех в това отношение би било също така успешното усвояване на договорения през м. октомври 1996 г. заем с Фонда за социално развитие на Съвета на Европа за изграждане на едно- и дву-фамилни жилища за ромски семейства в община Раднево. Необходимо е обаче да се осигури пълно финансиране на залегналите в програмата мерки.

Малцинствата в България имат свои сдружения и асоциации, ползват своя език и имат специализирани издания.

Съгласно данните от преброяването на населението от 4 декември 1992 г. България има население от 8 487 317 човека, като от тях най-многобройни са българите - 7 271 185 души - 85,7% от населението; турците - 800 052 души - 9,4%; роми - 313 396 души - 3,7%; останалите етнически групи обхващат 1,3% от населението или общо 103 000 души (сред тях руснаците - 17 139 души; арменците - 13 677 души, власите - 5 159 души, гърците - 4 930, евреите - 3 461).

Съгласно статистическите данни лицата от турската етническа група живеят във всички региони на България, но преобладващата част от тях (55, 6%) е концентрирана в шест от общо 28-те региона на страната - Кърджали, Разград, Шумен, Бургас, Силистра и Търговище.

Ромите обитават цялата територия на страната. В градовете живеят 52,3 %, а в селата 47,7 %. 56,9 % от лицата от циганската етническа група са с източноправославно вероизповедание, а 39,7 % от тях са с мюсюлманско (сунитско и шиитско) вероизповедание.

За разлика от предишната практика по време на преброяването на населението през м. декември 1992 г. всеки гражданин в България имаше възможността свободно да изрази своята етническа принадлежност. Три са основните понятия, използвани при установяване етнодемографския състав на населението при проведеното последно преброяване: етническа принадлежност, вероизповедание и майчин език.

На основата на предоставената свободна самоидентификация повече от половината от лицата от ромската общност в България предпочетоха българско или турско етническо самоопределяне. Почти една трета от етническите български мюсюлмани обявиха турско етническо самоосъзнаване. Необходимо е обаче да се подчертае, че понякога помаците (българомохамеданите) се причисляват към отделен етнос, което не съответства на действителността. Помаците (българомохамеданите) са лица от български етнос, изповядващи мюсюлманско вероизповедание, т.е. те не следва да се окачествяват като самостоятелна етническа група, а по-скоро като конфесионална група.

Използвайки предоставената възможност на последното преброяване на населението 3 019 българи се определиха като етнически македонци. Основната част от тези хора живеят в района на Пиринска Македония, чието население, наброяващо над 240 000 души, обявява преобладаващо българска идентичност. Всички традиции на самоопределилите се като етнически македонци са широко споделяни от нацията и не съществуват религиозни, езикови или дори диалектни различия с останалата част от българското население в района на Пиринска Македония, които да дават основание за третиране на тези български граждани като отделно етническо малцинство.

Органите на национално равнище, отговорни за провеждане на политиката, свързана със защита на малцинствата, са следните: Народното събрание, Президентът на републиката, Министерският съвет, съдебната власт, полицията и някои органи на Министерството на вътрешните работи.

Към Министерския съвет от януари 1998 г. е създаден Национален съвет по етническите и демографските въпроси (но такъв съвет съществуваше още от 1995 г. - Национален съвет по социалните и демографските въпроси) с консултативни и координиращи функции. В него участват представители на всички министерства и ведомства, имащи отношение по тези въпроси, и представители на неправителствени организации със социалнозащитни функции. На заседанията могат да бъдат канени и представители на други организации и научноизследователски институти.

Към Президента на републиката има създаден специален обществен съвет по етническите въпроси.

В страната функционират и редица неправителствени организации, чиято цел е проучване на състоянието и защитата на малцинствата. Сред тях са Фондация "Международен център за малцинствени проучвания и междукултурни отношения", Комитет за защита правата на малцинствата, Български хелзинкски комитет и др.

Президентът Петър Стоянов подписа на 9 октомври 1997 г. Рамковата конвенция на Съвета на Европа за защита на националните малцинства. Този акт беше резултат на половингодишен обществен дебат, иницииран от Президента по въпроса, дали България трябва да бъде страна по конвенцията. България стана 36-та страна, подписала документа, и по този начин изрази положителното си отношение към преодбладаващото мнение в рамките на Съвета на Европа, че националните малцинства се нуждаят от по-добра защита.

Ратификацията на конвенцията от Народното събрание обаче трябва да бъде придружена от интерпретираща декларация, определяща малцинствените групи в България, към които ще се прилагат принципите на конвенцията. Трябва да се отбележи, че още преди да бъде приет закон за ратифицирането, правителството предприе стъпки за изпълнение на поетите политически задължения.

При ситуацията на Балканите въпросът с признаването на колективните права на малцинствата (включително правото на колективна самоличност) е тясно свързан с отношенията между държавите. Ако въпросът за присъединяването към Рамковата конвенция се обсъжда, изглежда реалистично той да се постави в контекста на инициатива за присъединяване на всички балкански страни към него. Смисълът на подобна инициатива би бил в това, че ако всеки поеме еднакви задължения, етническите и религиозните малцинства не ще могат да бъдат използвани за геополитически цели. Инициативата би могла да доведе и до изрични взаимни гаранции за отказ от всякакви териториални претенции и до взаимно гарантиране на териториалната цялост.

В България съществуват отделни и изолирани прояви на междуличностни конфликти на етническа или верска основа. Има информация и за някои организирани групи младежи, извършващи нападения на етническа, верска или ксенофобска основа. Не може обаче да се говори за масово и организирано насаждане на враждебност между различните групи от населението. Полицията и съдебните органи взимат необходимите мерки за пресичане и наказване на подобни прояви.

В България няма традиционен антисемитизъм. Досега няма осъден за антисемитски или расистки прояви. Наказателното законодателство е сравнително меко в тази област, въпреки че расовата омраза и раси-стката пропаганда се преследват.

През последните пет години предвид преследването на всички форми на открита дискриминация спрямо етнически малцинствени групи беше дискутиран въпросът за наличието на форми на прикрита дискриминация. Например мобилизирането на младежи от тези групи предимно в строителни вой-ски, а не в редовните бойни части. В това отношение се обсъждат законодателни и практически мерки.

В обществената практика на страната се утвърди разбирането за необходимостта от развитие на търпимост и разбирателство между различните етнически групи, както и от осъществяване на баланс между интересите на мнозинството и малцинствените групи. Въпреки сериозните соиално-икономически промени през последните години в България бе запазен гражданският мир и проблемите, породени от междуетническите отношения, бяха решавани в рамките на съществуващите институции и със средствата на плуралистичната демокрация. Постигнатото равновесие и стабилност в България са значителен стабилизиращ фактор в региона и предпоставка за промяна на начина на мислене във всички балкански страни.

Европейското споразумение за асоцииране възлага както задължения (критерии за членство), така предоставя и права на България. България не следва да бъде поставена в положение да приема всяко искане за разширяване на обхвата на гарантираните права на човека (особено в областта на колективните права на малцинствата) като условие за сближаване с ЕС. Очевидно България не би могла да гарантира повече права, отколкото са гарантирани в отделните страни на ЕС (най-малкото поради ограничени икономически възможности или поради ограничения, налагани от международната политическа ситуация). Възможното разширяване на колективните малцинствени права в контекста на конфликтите на Балканите могат да имат съществен дестабилизиращ ефект и към това трябва да се подхожда изключително внимателно.

Основополагащите договори на ЕС допускат страните членки на ЕС да въвеждат ограничения на правата с оглед на съображения за поддържането на законовия ред и на вътрешната сигурност (например член K.2,2 от договора от Маастрихт). Стабилността на демократичните институции в България е главното условие за гарантирането на човешките права и никаква стъпка в обратен смисъл не може да бъде оправдана. Гаранциите за външната сигурност на България също са сред съществените предпоставки на стабилността на демокрацията и на зачитането на правата на човека.

Важен принос, чието решение трябва по-скоро да бъде намерено, е проблемът за свободата на движението на българските граждани на територията на Европейския съюз. Съществуващите визови ограничения създават негативно отношение на общественото мнение спрямо ЕС.

Амбициозната програма на задълбочаването на европейската интеграция се основава на предпоставката, че Европейският съюз е възможен само с активното участие на нарастващ кръг заинтересовани от интеграцията граждани.

ЕС има единна политика по отношение на външните граници и статута на гражданите на трети страни. Изключително опасно би било, ако такава политика доведе до разпространяването на масово убеждение в България, че ЕС се самозатваря в собствените си граници, че се огражда с нова Берлинска стена, непроницаема за други европейски народи. Такова убеждение ще доведе до съмнения в необходимостта от присъединяване към ЕС, което ще има крайно отрицателни последици върху демокрацията в България и върху перспективите за стабилност както на Балканите, така и в цяла Европа.

ЕС е референтен модел в България и никакви стъпки, които подкопават доверието към него, не могат да бъдат оправдани. България би трябвало да се третира равноправно със страните от Вишеград по отношение на безвизовия режим на придвижване на гражданите є в Европейския съюз.

1 Конституция на Република България, чл.8.

2 Конституция на Република България, чл.62. Основните правомощия на Народното събрание са изложени в чл.84 на Конституцията.

3 Конституция на Република България, чл.69.

4 Такова разрешение бе дадено на 7 юли 1992 г. въз основа на искане на Главния прокурор, когато Народното събрание отне депутатския имунитет на Андрей Луканов и разреши образуването на наказателно производство срещу него, арестуването му и задържнето му под стража. На основата на заведено дело срещу България (дело N 25/1996/644/829) Европейският съд по правата на човека в Страсбург констатира, че е имало нарушение на правата на Андрей Луканов по Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и задължи българската държава да изплати парична компенсация на наследниците на ищеца (На 2 октомври 1996 г. Андрей Луканов бе застрелян). На 21 април 1997 г. българското правителство взе решение за цялостно изпълнение на решението на Европейския съд по правата на човека, което бе проява на международната отговорност на държавата за причинена вреда на нейн гражданин. Това дело бе наблюдавано с подчертан интерес както от българската общественост поради силно политическата му окраска, така и от международната общност поради факта, че това бе първото дело, заведено срещу държава от бившите социалистически страни.

5 Конституция на Република България, чл.92, ал.1.

6 Президентът назначава служебно правителство в случаите, когато Народното събрание не е в състояние на три последователни опита да излъчи правителство. Само в този случай президентът има правото да разпусне парламента и да насрочи парламентарни избори. Служебното правителство има задачата да подготви извънредните парламентарни избори.

7 Конституцията не винаги прецизно формулира разграничаването на прерогативите между двете институции, особено в областта на външната политика. Така например Конституцията дава правото на президента да подписва от името на България международни договори, но насочва към нарочен закон (член 98, ал.3), който все още не е приет. Доскоро в България имаше ситуация на политическо съжителство между президент и правителство, избрани и подкрепяни от различни политически партии. Липсата на ясно разграничаване на онези международни споразумения, които президентът може да подписва, беше един възел на противоречия, подхранващ институционалната нестабилност. Съперничество има и в други, не толкова чувствителни области, особено когато президентът действа като олицетворение на единството на нацията. В много случаи се проявява несъответствие между високия му статус на пряко избран от гражданите държавен глава и сравнително малките му правомощия във вътрешната политика. Президентът например за разлика от други страни, не може да разпуска парламента. Такова правомощие изглежда логично и в бъдеще може да се търси консенсус за промяна на Конституцията в тази насока.

8 Тя е пропорционална, с 4% избирателен праг и 31 многомандатни района, с разпределение на местата по метода на д'Ондт

9 Парламентът избира една трета от членовете на Конституционния съд, 11 (от 25) члена на Висшия съдебен съвет, управителя и подуправителите на БНБ, членовете на Националния съвет за радио и телевизия, ръководителя на ДСК и др. Става дума за институции, които по замисъл следва да бъдат по-стабилни и по-независими от политическата конюнктура. Практиката в други страни е подобна, но в случая може да се потърси регламентиране на необходимостта тези номинации (или поне част от тях) от страна на парламента да се постигат с квалифицирано мнозинство.

10 Конституция на Република България, чл.117.

11 Конституция на Република България, чл.129, чл.132, ал.1.

12 Конституция на Република България, чл.149, ал.1.

13 Конституция на Република България, чл.116, ал.2.

14 През декември 1997 година Народното събрание прие специално решение за борба с корупцията. Според решението се създава постоянна парламентарна комисия в тази област и се поставят определени изисквания за прозрачност на доходите на висшите държавни служители.

15 Симеон II е лишен от трона му след референдум, проведен през септември 1945 г., произнесъл се в полза на републиката. Привържениците на монархията смятат референдума за нелегитимен.

16 Конституция на Република България, чл.11, ал.1.

17 Чл. 5 от Закона за политическите партии.

18 Конституция на Република България, чл.11, ал.4.

19 Остри спорове възникнаха около искането на група депутати Конституционният съд да обяви за противоконституционна регистрацията на Движението за права и свободи - партията, ползваща се с изключителната подкрепа на етническите турци в България. Съгласно тълкуването, дадено в Решение N 4 от 21 април 1992 г. на Конституционния съд относно искането за обявяване противоконституционността на Движението за права и свободи, целта на тази разпоредба на Конституцията не е "да установи една забрана, насочена срещу определена категория или категории лица, отличаващи се по етнически, расов или верски признак". Поради тази причина Конституционният съд не уважи искането на депутатите.

Подобен проблем възникна и около групата в Западна България, известна като ОМО "Илинден", която на няколко пъти е подавала молба за официална регистрация. Групата е известна със своите лозунги, призоваващи към забрана на всички основни партии в Югозападна България, към международна военна инвазия в страната и към изтегляне на българските въоръжени сили от Югозападна България, както и с други подобни сепаратистки искания. След като разгледа документите за регистрация, съдът постанови, че целите на кандидатствуващата асоциация противоречат на Конституцията и са насочени срещу единството на нацията, че те пропагандират национална и етническа омраза и са насочени срещу суверенитета и териториалната цялост на България. На това основание българските съдилища са отказали да издадат разрешение на групата ОМО "Илинден" за регистрация. Въпреки това обаче групата продължава да провежда политическа дейност, което намира широко отражение в средствата за масова информация.

20 Конституция на Република България, чл.чл. 39, 40 и 41.

21 В тълкувателно Решение N 7 от 4 юни 1996 г. Конституционният съд подчерта, че правото да се критикува едно правителство е основен показател за свободно и демократично общество, както и че свободата на изразяване е в основата на всяко свободно общество.

22 Решение N 7 от 4 юни 1996 г. на Конституционния съд по повод искането за тълкуване на Конституцията. Искането беше отправено във връзка с повдигнати дела срещу журналисти за клевета срещу висши държавни служители. Съдът постанови и че изискването за опазване на доброто име и репутация не означава, че политическите фигури, държавните органи и служители не могат да бъдат критикувани за своите действия, тъй като техният живот следва да е прозрачен за обществото.

23 Спорове предизвика влизането на германската групировка WAZ, която придоби двата най-големи всекидневника "24 часа" и "Труд".

24 Още при приемането на Закона за радиото и телевизията през юли 1996 г. възникнаха остри спорове по него. Група депутати атакува приетия закон пред Конституционния съд, който определи като противоречащи на Конституцията (а следователно и невалидни) редица негови разпоредби, отнасящи се до правото на парламента да избира най-голямата и решаваща квота в Националния съвет за радио и телевизия и по този начин управляващата партия да определя по същество състава му. В сега действащия закон членовете на съвета се определят от президента и парламента и принципно никоя институция няма надмощие. Предложенията на Народното събрание в новоизбрания медиен съвет бяха утвърдени от парламента с огромно мнозинство, надхвърлящо рамките на правителственото мнозинство.

25 Конституция на Република България, чл.10 и 41.

26 Наказателен кодекс, чл. 167-169.

27 Закон за избиране на народни представители, общински съветници и кметове, чл. 56.

28 Пак там, чл.58.

29 Резултатите от изборите:

30 Конституция на Република България, чл.5, ал. 4.

31 През 1995-1996 г. срещу България в Европейската комисия по правата на човека са открити 153 досиета, от които 62 са регистрирани, 3 признати за допустими, а по 16 от тях е сезирано правителството.

32 Конституция на Република България, чл.124 и 125.

33 Част от тези присъди са издадени от Народния съд след края на Втората световна война срещу лица, обвинени в колаборационизъм с нацистка Германия.

34 Наказателен кодекс, чл. 38.

35 Решение на НС от 05.12.97 г. за мерки в борбата с престъпността и корупцията.

36 Сред по-значимите:

1. Международен пакт за граждански и политически права (МПГПП)(1966 г.), в сила от 23.03.1976 г. Ратифициран с указ N 1199/23.VII.1970 г., обнародван в ДВ бр.43/28.V.1976 г.

3. Международен пакт за икономически, социални и културни права (1966 г.), в сила от 3.01.1976 г. Ратифициран с указ N 1199/23.VII.1970 г., обнародван в ДВ бр.43/28.V.1976 г.

4. Международна конвенция за премахването на всички форми на расова дискриминация (в сила от 1969 г.). Ратифицирана с указ N 515/23.VI.1966 г., обнародвана в ДВ бр.56/10.VI.1992 г., изменение и допълнение на чл.8 - обн. в ДВ бр.19/24.II.1995 г.

5. Конвенция за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените (в сила от 1970 г.). Ратифицирана с указ N 1944/18.IХ.1981 г. Текстът не е обнародван в ДВ.

6. Конвенция срещу изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (1984 г., в сила за България от 26.06.1987 г.). Ратифицирана с указ N 3384/9.Х.1986 г., обнародвана в ДВ бр.42/3.VI.1988 г.

7. Конвенция за правата на детето (1989 г.), в сила за България от 3.07.1991 г. Ратифицирана с Решение на ВНС от 11.IV.1991 г., обнародвана в ДВ бр.55/12.VII.1991 г.

15. Конвенция за премахване на робството (1926 г.), в сила за България от 9.03.1927 г. Ратифицирана с указ N 2/12.II.1927 г., обнародвана в ДВ бр.287/23.III.1927 г.

20. Конвенция за статута на бежанците (1951 г., в сила от 1954 г., в сила за България от 10.08.1993 г.).

1. Конвенция за защита правата на човека и основните свободи (1950 г.) - подписана на 07.05.1992 г.; в сила за България от 07.09.1992 г.; декларации по чл.25 и 46 от конвенцията от същата дата. Конвенцията е в сила съгласно редакцията, дадена от Протоколи N 2 (1963), 3 (1963), 5 (1966) и 8 (18) (1985), които са неразделна част от нея (ДВ, бр.66/1992, текст - ДВ, бр.80/1992).

2. Допълнителен протокол към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (1952 г.) - подписан на 07.05.1992 г.; в сила от 07.09.1992 г. (ДВ, бр.66/1992, текст - ДВ, бр.80/1992).

3. Единадесети протокол към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, реформиращ контролния механизъм, създаден с Конвенцията (1994 г.) - подписан на 11 май 1994 г., ратифициран на 5 октомври 1994 г. (ДВ. бр.84/1994) - още не е в сила (трябва да бъде ратифициран от всички държави-страни по Конвенцията).

5. Европейска конвенция за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (1987) - подписана на 30.09.1993 г., ратифицирана на 03.05.1994 г., в сила от 01.09.1994 г. (ДВ, бр.25/1994, текст - ДВ, бр.71/1994).

Протокол N 4 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (1963 г.) - подписан на 03.11.1993 г., (решение N 455 на МС от 14.10.1994 г. за ратификация от НС) - внесен за ратификация.

Протокол N 7 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (1984 г.) - подписан на 03.11.1993 г., (решение N 455 на МС от 14.10.1994 г. за ратификация от НС) - внесен за ратификация.

6. Европейско споразумение за лицата, участващи в процедурата пред Европейската комисия и Съда по правата на човека (1969) - подписано на 03.10.1994 г. (на основание протокол N 59/14.07.1994 от заседание на МС, т.9).

36 Сред по-значимите:

1. Международен пакт за граждански и политически права (МПГПП)(1966 г.), в сила от 23.03.1976 г. Ратифициран с указ N 1199/23.VII.1970 г., обнародван в ДВ бр.43/28.V.1976 г.

3. Международен пакт за икономически, социални и културни права (1966 г.), в сила от 3.01.1976 г. Ратифициран с указ N 1199/23.VII.1970 г., обнародван в ДВ бр.43/28.V.1976 г.

4. Международна конвенция за премахването на всички форми на расова дискриминация (в сила от 1969 г.). Ратифицирана с указ N 515/23.VI.1966 г., обнародвана в ДВ бр.56/10.VI.1992 г., изменение и допълнение на чл.8 - обн. в ДВ бр.19/24.II.1995 г.

5. Конвенция за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените (в сила от 1970 г.). Ратифицирана с указ N 1944/18.IХ.1981 г. Текстът не е обнародван в ДВ.

6. Конвенция срещу изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (1984 г., в сила за България от 26.06.1987 г.). Ратифицирана с указ N 3384/9.Х.1986 г., обнародвана в ДВ бр.42/3.VI.1988 г.

7. Конвенция за правата на детето (1989 г.), в сила за България от 3.07.1991 г. Ратифицирана с Решение на ВНС от 11.IV.1991 г., обнародвана в ДВ бр.55/12.VII.1991 г.

15. Конвенция за премахване на робството (1926 г.), в сила за България от 9.03.1927 г. Ратифицирана с указ N 2/12.II.1927 г., обнародвана в ДВ бр.287/23.III.1927 г.

20. Конвенция за статута на бежанците (1951 г., в сила от 1954 г., в сила за България от 10.08.1993 г.).

1. Конвенция за защита правата на човека и основните свободи (1950 г.) - подписана на 07.05.1992 г.; в сила за България от 07.09.1992 г.; декларации по чл.25 и 46 от конвенцията от същата дата. Конвенцията е в сила съгласно редакцията, дадена от Протоколи N 2 (1963), 3 (1963), 5 (1966) и 8 (18) (1985), които са неразделна част от нея (ДВ, бр.66/1992, текст - ДВ, бр.80/1992).

2. Допълнителен протокол към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (1952 г.) - подписан на 07.05.1992 г.; в сила от 07.09.1992 г. (ДВ, бр.66/1992, текст - ДВ, бр.80/1992).

3. Единадесети протокол към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, реформиращ контролния механизъм, създаден с Конвенцията (1994 г.) - подписан на 11 май 1994 г., ратифициран на 5 октомври 1994 г. (ДВ. бр.84/1994) - още не е в сила (трябва да бъде ратифициран от всички държави-страни по Конвенцията).

5. Европейска конвенция за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (1987) - подписана на 30.09.1993 г., ратифицирана на 03.05.1994 г., в сила от 01.09.1994 г. (ДВ, бр.25/1994, текст - ДВ, бр.71/1994).

Протокол N 4 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (1963 г.) - подписан на 03.11.1993 г., (решение N 455 на МС от 14.10.1994 г. за ратификация от НС) - внесен за ратификация.

Протокол N 7 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (1984 г.) - подписан на 03.11.1993 г., (решение N 455 на МС от 14.10.1994 г. за ратификация от НС) - внесен за ратификация.

6. Европейско споразумение за лицата, участващи в процедурата пред Европейската комисия и Съда по правата на човека (1969) - подписано на 03.10.1994 г. (на основание протокол N 59/14.07.1994 от заседание на МС, т.9).