|
Пълен текст в PDF (1,3 Mb)
Трябваше да се случи
азиатският финансов колапс от 1998 г., за да се разбере от водещи
международни институции, че корупцията не е някакъв малък проблем
наред с други малки проблеми - лошите пътища например - на
развитието. Корупцията - т.е. ползването на държавен или друг
публичен пост за постигането на лични или групови цели - се оказа
способна да срине цели икономики и да създаде предпоставките дори
за световна финансово-стопанска криза.
По-малки икономики вече бяха
стигнали до това разбиране и преди азиатската илюстрация. Българите
например станаха свидетели, как се срива тяхната икономика още през
1996 г., ограбена от хора, облечени в публична власт. По аналогични
причини в съседна Македония икономиката в средата - края на 90-те
години бе такава, че половината от трудоспособното население бе
безработно. Руснаците от своя страна, намерили се в лапите на
егоистична олигархия след края на комунистическия режим, като че са
осъдени през няколко години да теглят пасивите от алчността на
своите управници.
Без демокрация - т.е. без прозрачност при вземането на решения и
без публичен контрол върху взимащите решения - развитие не е
възможно. А корупцията вирее именно там, където не стига светлината
на публичността.
Предлаганият сборник,
представляващ съкратен вариант на четири световно реномирани
текстове за корупцията, илюстрира тази ситуация. Той се издава като
част от големия български антикорупционен проект, Коалиция
2000, стартирал през 1998 г. с финансовата подкрепа на USAID.
Акцентът в сборника е институционалната корупция - една тема, която
съвсем доскоро бе маргинална в корупционната проблематика. Не е
трудно да се разбере - защо. Лесно е да се опише корупцията тогава,
когато някой дребен или едър чиновник вземе подкуп под масата, за
да наруши правилата, привилегирова някой просител или обявява
резултатите от търг за държавна поръчка. Много по-трудно е да се
опише корупцията тогава, когато става дума за изкривяване на самите
правила на вземане на решения в дадена система, пък макар пряко
никой неин служител да не си слага пачки банкноти в
джоба.
За да се разбере значението на
институционалната - включително политическата - корупция, все пак е
необходимо да се огледа генезисът и същината на демократичната
(прозрачна, подконтролна) система на вземане на общовалидни
решения, както и цената, която се плаща за отклонения от нея.
Демокрацията стартира в историята на Европа на няколко пъти, на
различни места и по различни поводи. Нейната същина обаче е еднаква
всеки път. А тя е, че общозадължителните за дадена общност хора
решения се взимат след публичен дебат, с оглеждане на всички
съществуващи алтернативи и по прозрачен начин. В класическа Атина
гражданите се събират вечер в Агората - място, което и досега може
да се види под хълма на Парте-нона. Агората е павирано
пространство, оградено с колони. Стени няма. Агората се вижда
отвсякъде - дебатите и решенията, взети там, са публично достояние.
Там може да се внесе и последващ дебат относно изпълнението или
правилността на вече взети решения и дефектите да се коригират.
Агората е публичното място, където гражданите вземат решенията,
които касаят техните общи дела. Затова и агорафобията в
политическия смисъл не е толкова страх от отворени, колкото - от
публични пространства.
Вторият голям старт на
демокрацията става в градовете на Европа в момента, в който
континентът излиза от средните векове. Отказвайки се от
управлението на своите дела според правила, изложени в Библията,
гражданите няма откъде другаде да извлекат легитимност и
задължителност на решенията, отнасящи се до целия град - освен от
самите себе си. Постепенно кристализират онези форуми на
самоуправлението, в които влизат уважаваните граждани, обсъждащи и
вземащи решения относно градските дела пред всички свои съграждани
- отново, както при Агората, публично.
В градовете се развиват и
процедурите на представителната демокрация. Един град, за разлика
от едно (тогавашно) село, има нужда от инфраструктура, покрит
централен пазар, път до града, стени за самозащита, полицейска сила
за въвеждане на ред, грижа за бедните и болните и така нататък. За
да решат тези свои въпроси, гражданите се облагат доброволно с
данъци. За да бъдат правилно управлявани тези пари - т.е., за да се
вземат най-добрите възможни решения за харчене на парите, събрани
от всичи с цел решаването на техни общи въпроси - е наложително
някой да ги управлява отговорно. Тъй като всеки човек носи в себе
си алчност и егоизъм, гражданите решават да избират свои
упълномощени представители, които, в рамките на определен период,
да управляват тези средства. Естествено, тъй като става дума за
парите на всички, то контролът върху тяхното харчене не е заложен
единствено в механизма на изборност и мандатност. Процесът на
вземане на решения относно тези пари е прозрачен, публичен - всеки
гражданин може да отиде и да види какво и как решават неговите
избраници да направят за него с неговите пари.
Така се установява местното
градско самоуправление, което заляга в основата на съвременната
европейска демокрация. Между другото, това е и причината
парламентите на европейските страни да са достъпни за граждани: те
имат правото да видят какво управниците правят с техните данъци и
от тяхно име.
За българския читател тази
история би трябвало да звучи познато, понеже тя описва и
механизмите на Българското възраждане.
Прозрачността и достъпът на
гражданите до вземащите решения са елементи, вградени в самия начин
на управление на европейските страни и на техните производни (САЩ,
Канада, Австралия и пр). Това се оказва и най-ефективният начин,
постигнат от човечеството, за управление на ресурсите на дадено
общество. Демокрацията само изглежда като безкрайно мудно
действаща, хаотична говорилня; и е само привидно неефективна поради
това, че "неспециалисти" постоянно се'намесват в решения, които
като че изискват експертно и профилирано знание. Затова, откак има
демокрация, има и хора, които я оспорват. Някои - комунистите
например - твърдяха, че управлението е работа за хора с научни
знания, а не - за всеки. И изградиха най-изостаналите, варварски и
крадливи общества, в които неподкон-тролни управници си поделяха
ресурс зад кулисите, без да могат да го увеличават. Докато се
натъкнаха на своята финансова криза, немалко азиатски държавници
развиваха релативистичната теза, че принципите на демокрацията са
партикуларно културно явление, локализирано в "Запада", и нямащи
отношение към техните си, азиатски култури.
Недемократичните алтернативи
на управление на обществените процеси са неефективни по доволно
очевидни причини. Те нямат нито механизмите, нито навиците да
огледат от всички страни всички алтернативи, преди да направят своя
избор. И техните избори рано или късно деградират до простата
реализация на предубежденията или моментните настроения на висшия
слой властимащи. Техните решения са неефективни и поради това, че
хората - останали извън процеса на решаването - не ги чувстват като
свои и не ги прилагат.
За да се осигури равен достъп
на гражданите до механизмите за вземане на решения прозрачните
системи (въплътени в демократични институции) произвеждат грамадно
количество правила и процедури. Тяхната цел е във всеки даден
момент да гарантират, че системата на вземане на решения няма да се
отнася по различен начин към различните граждани - в крайна сметка,
те са равни по това, че плащат данъци на управлението и че тези
данъци са насочени към решаване по справедлив и равнопоставен начин
на общите проблеми на хората. Тези процедури, разбира се, винаги се
пързалят по ръба на бюроктратизма - т.е. парализа, при която
решения не се вземат, а процесите по тяхното вземане стават
непроницаеми.
В тази картина се намества
институционалната и политическата корупция - т.е. корупцията на
механизмите за вземане на решения. Там, където властимащите искрено
не разбират защо трябва да има демокрация, картината не е трудна за
описване. Азиатската криза например е пряко следствие на това, че
демократичната равнопоставеност бе фасада, зад която групи хора,
свързани на роднински принцип, си прехвърляха финансов ресурс, взет
назаем от западни банки. Както винаги, скриването на механизмите на
вземане на решения доведе ли юва, че вместо кредитите да отиват към
най-ефективните стопански единици, те отиваха към най-близките до
властта хора, смъквайки ефективността на цели икономики. Това ги
направи некон-курентноспособни, инвеститорите загубиха вяра в тези
страни и започнаха да се изтеглят, банките си поискаха парите
обратно, ценните бумаги на съответните правителства се сринаха - и
финансовата криза пое по своя обичаен път. (В Русия схемата на
колапса от средата на 1998 г. беше още по-елементарна: години наред
управниците просто си взимаха от икономиката, каквото им се искаше,
докато престана да има какво да се взима.)
Азиатската картина е ясен
пример за институционална корупция дори да се допусне, че
раздаващите кредитите на място не са взели и една йена или
хонгконгски долар. Със своите решения тези хора са изкривили самата
система на вземане на решения - от система, изградена за да отсява
най-кон-курентните бизнеспланове към система, функционираща на
принципа на братовчедството.
Подобна е и същината на
картината, както се вижда от материалите в настоящия сборник,
отнасяща се до институционалната корупция в демократичните страни.
И там моментът, в който в системата на вземане на решения се появят
скрити от погледа територии, корупцията е налице.
Съвсем очевидно е, че институционалната, както и обичайната
(индивидуална) корупция е особено логично явление в страни, в които
няма демократична традиция, сериозна гражданска култура, нито пък -
отдавна действащи, улегнали и станали привични прозрачни механизми
за вземане на решения. България, макар направила безапелационно
своята заявка за принадлежност към света на демокрацията (и на
произлизащия от нея стопански просперитет), е очевидно такава
страна.
И затова сборниците и
инициативите на големите български антикорупционни инициативи би
следвало да са от полза както за упражняващите власт, така и за
плащащите данъци.
|
