1.1 Каква е крайната цел?

1.1.1 Дефиниция.

Валутен съюз е последният етап в икономическо-финансовата интеграция между държави, в случая между страните-участнички в Договора от Маастрихт, регламентиращ осъществяването на подобен съюз в Европа като крайна цел на общоевропейския процес. Членството в такъв съюз предполага възприемането на единна валута и функционирането й като единствено законно платежно средство (или окончателното и неотменяемо фиксиране на курсовете между валутите на страните участнички) и провеждането на обща парична (в т. ч. валутна) политика.

В договора Договора от Маастрихт се утвърждават срокове за достигане до крайната цел в три етапа на икономическа и валутна конвергенция:

1) Първият етап включва както интеграционни процеси, развили се в голяма степен още преди маастрихтския договор, така и такива, чиито заключителни фази завършват първия етап на конвергенцията две години след подписването на договора в началото на 1992 г. Тези процеси могат да се обобщят като последователна либерализация на движението на стоки, труд и капитал на територията на ЕС;

2) Вторият етап започна от 1 януари 1994 г. В областта на паричната и валутна политика той се характеризира със създаването на нова институция, която заменя учредения през 1973 г. Европейски фонд за валутно сътрудничество (ЕФВС), изпълнявал функции по краткосрочното финансиране на интервенционните операции в ранните фази на валутната интеграция. Новата институция се учредява под названието Европейски валутен институт (ЕВИ) и се ръководи от Съвет на управителите на централните банки на страните-членки. ЕВИ следва да развива сътрудничеството в областта на паричната политика и да осъществи техническата подготовка по преминаването към третия етап на европейския икономически и валутен съюз (ЕИВС);

3) Третият етап (известен като "пълноправен ЕИВС (full EMU)") се предвижда (според маастрихтския договор) да започне от 1 януари 1997 г. или - ако това се окаже невъзможно (както изглежда сега) - не по-късно от 1 януари 1999 г., дори ако страните-членки, отговарящи на изложените по-долу четири критерия за членство, не представляват абсолютно мнозинство. На третия етап съответства и нова институционална структура на ЕИВС. ЕВИ ще прерасне в Европейска централна банка (ЕЦБ) и Европейска система на централните банки (ЕСЦБ). Третият етап следва да започне с окончателното и неотменимо фиксиране на курсовете на валутите на страните-членки в (общо)европейската парична единица (ЕКЮ) и в последващото им излизане от обръщение за сметка на замяната им с пълноправната наднационална валута на ЕС, която от единица за счетоводно отчитане в момента, трябва да се превърне в единствено законно платежно средство на територията на ЕИВС.

Необратимостта на ангажиментите по договора за ЕИВС също изрично е декларирана в протокол към Договора от Маастрихт, впоследствие ратифициран от всички подписали го държави. 

1.1.2. Макроикономически критерии за участие в ЕИВС.

В Маастрихтския договорса заложени 4 критерия като предпоставки за присъединяване на всяка страна към валутния съюз. Един от тях (третият) пряко засяга стабилността на валутите, макар че по принцип всички, макар и косвено, имат отношение към паричната и валутна политика. Тези критерии са следните:

1) висока степен на ценова стабилност, изразяваща се в годишен темп на инфлация, не по-висок от 1.5 процентни пункта от средния за трите страни-членки с най-ниска инфлация;

2) здрави държавни финанси, изразяващи се в изпълнение или поне значително приближаване към две съотношения:

- дефицит на държавния бюджет не повече от 3%от БВП годишно;

- натрупан държавен дълг към момента на присъединяване не повече от 60%от БВП;

3) стабилност на номиналните валутни курсове, изразяваща се в съблюдаване на нормалните диапазони ("ленти") на колебания, възприети от валутно-курсовия механизъм на ЕВС, без право на обезценка по отношение на валутата на която и да е от страните-членки в продължение на поне 2 години;

4) трайност на процесите на конвергенция в икономическата и валутната област, изразяваща се в сближаване на равнищата на дългосрочните лихвени проценти, като нивото им не бива да надхвърля с повече от 2 процентни пункта средното за трите страни-членки с най-ниска инфлация.

Проблемът е, че формулирани в този си твърде консервативен вариант, който е в съответствие с първостепенната и дългосрочна цел на ЕСЦБ - ценовата стабилност,изброените критерии вероятно ще се окажат трудни за изпълнение дори и от най-здравите в икономически смисъл западни икономики. Поради това не е изключено относително "разхлабване" на тези условия за членство в бъдеще, което някои от формулировките в договора - тъй като тълкуването им може да не е еднозначно - позволяват. За сега обаче, поне официално, такъв сценарий се изключва.

Независимо от известната неопределост по отношение на това колко стриктно в крайна сметка ще бъдат приложени критериите, интеграционните процеси в държавите от Централна и Източна Европа, и България в т. ч., би следвало да се ориентират към приближаване към тези формални критерии в дългосрочен аспект, доколкото това е по силите им. Отказът от подобна посока на развитие би могъл да се тълкува като неспазване на ангажиментите, поети с ратифицирането на европейските споразумения от страна на тази група държави.

1.2 Къде са западноевропейските страни?

1.2.1 Кратка предистория.

Валутната интеграция между западноевропейските страни се развива едва на по-късен етап от икономическата им интеграция. Началото на Европейската валутна система (ЕВС) е положено през март 1979 г., повече от две десетилетия след сключването на Римския договор. Опитите за сътрудничество във валутната област обаче, започват в началото на 70-те години, след разпадането на Бретън-Уудската международна валутна система.

През 1979 г. се появява и европейската парична единица (ЕКЮ) като валутна кошница, в която с различни тегла участват националните валути на европейските страни, членуващи в системата. Тогава възникват също "решетката", формирана от обявените централни курсове в ЕКЮ на всички участващи в ЕВС валути, както и "тясната" (плюс-минус 2.25%) и "широката" (плюс-минус 6%) лента на допустими колебания около централните курсове. Така в сърцевината на ЕВС всъщност се оказва европейският валутно-курсов механизъм (ЕВКМ), макар че принадлежността към него не е задължителна за валутите, участващи в ЕВС и в нейната валутна кошница (ЕКЮ-то).

През 80-те години ЕВС преминава през три фази в развитието си. За периода като цяло между страните участнички се наблюдава нарастваща конвергенция на валутните курсове, темповете на инфлация и лихвените равнища, а също и на мнозинството от останалите по-важни макроикономически показатели, което води до нов импулс в еволюцията на идеите за валутна интеграция. В Договора от Маастрихт, подписан на 7 февруари 1992 г., ЕИВС придобива конкретни измерения и фиксира неотменими за страните участнички ангажименти.

1.2.2 Състояние в момента и перспективи.

Налице е значителна диференциация между самите сегашни членки на ЕС. 15-те страни са на различни фази в програмата за общата им конвергенция в бъдещия ЕИВС. В областта на паричната и валутната политика, различията се свеждат преди всичко до:

• стабилността на националните валути и участието им в ЕВКМ;
• равнището на дългосрочните им номинални лихвени проценти и темповете им на инфлация;
• фискалните и други макроикономически и структурни характеристики на стопанствата им.

Илюстрация за различията в макроикономическите показатели на страните от ЕС е съпоставянето на фактическите стойности на съответните променливи, регистрирани през последните няколко години, с критериите от Маастрихт. През 1992 г. напр. отклоненията по линия на инфлацията и дългосрочните лихви са съществено по-големи от заложените в Договора от Маастрихт. Проблемите с ЕВКМ в края на лятото и есента на 1992 г., когато британската и италианската лира излязоха от него, както и формулирането на изключително широки от гл. т. на досегашния опит в рамките на ЕВС диапазони на допустими отклонения на валутите в механизма през август 1993 г. (плюс-минус 15%) се възприемат като отстъпление от ангажиментите по конвергенцията в ЕИВС.

Фискалните критерии остават все още неизпълнени от около половината страни-членки на ЕС.

От гл. т. на източноевропейските държави по принцип, и на България в частност, интерес представляват процесите в страни като Гърция и Португалия, а също и Испания, които имат структурни характеристики на икономиките и доходи, по-близки до нашите. Тези три държави, и най-вече Гърция, са най-далеч от маастрихтските критерии за членство в ЕИВС. Страни като Чехия и прибалтийските републики напр. в някои отношения (стабилност на валутния курс, бюджетен дефицит, държавен дълг) дори имат по-добри показатели от Гърция.

С оглед на съществуващата диференциация много вероятен изглежда вариант на ЕИВС (който би следвало да бъде свързан с внасяне на съответни изменения в маастрихтския договор или с упражняване на правото на членство в ЕС без участие във валутния му механизъм, предвидено в Маастрихт), който да допуска два или повече диапазона на отклонение от четирите критерия за членство. В съответствие с подобно развитие на интеграционните процеси бъдещият ЕИВС би могъл да се състои от поне две групи държави: държави, спазили самите маастрихтските критерии (като напр. Германия, Нидерландия, Дания, Франция, Люксембург) и държави, спазили евентуални по-широки диапазони на маастрихтските критерии (сред тях може да присъстват и по-напредналите от реформиращите се източноевропейски икономики).

1.3 Къде са източноевропейските страни?

1.3.1 Кратка предистория.

В недалечното минало валутите на бившите социалистически страни бяха неконвертируеми. Поради държавния монопол върху външната търговия и сделките с валута и валутни ценности, държавните външнотърговски предприятия /организации/ в тези страни единствени притежаваха правото да осъществяват външнотърговски сделки и да оперират във връзка с дейността си с валута и валутни сметки. Обменът на валута се извършваше по обявяваните официални и търговски курсове и съгласно законовите ограничения.

1.3.2 Състояние в момента и перспективи.

След либерализацията на цените, външната търговия и валутния режим, осъществена в началото на извършвания понастоящем преход към пазарно стопанство, в страните от Централна и Източна Европа бяха установени различни форми на частична (главно вътрешна) валутна конвертируемост. В повечето от тях е повече или по-малко, e постигната конвертируемост на националната парична единица за операции по текущата сметка на платежния баланс. Поради недостатъчно ефективен валутен контрол, в много от тях (в т. ч. и България) съществува de facto и конвертируемост по капиталовите операции (в по-малка или по-голяма степен).

Източноевропейските страни предстои по принцип да преминат през процеси, аналогични на тези, през които ще преминат западноевропейските страни, бъдещи участнички в ЕИВС. Но това е само част от множеството съпътстващи проблеми, пред чието решение са изправени държавите от Централна и Източна Европа. По пътя към ЕИВС Източна Европа трябва да стигне първо там, където сега се намира Западна Европа, или по-голямата част от нея, и след това да продължи до крайната цел. Преди всичко на страните от този регион предстои да извървят пътя, който за Западна Европа се маркира от Договора от Рим и Единния европейски акт. От гледна точка на режима на плащанията, това означава, че страните от европейския изток първо трябва да постигнат пълна конвертируемост на местните си валути като либерализират режима на текущите и капиталовите транзакции. Ако процесът по присъединяване към ЕИВС не трябва да се протака неопределено във времето, успоредно с либерализирането на режима по текущите и капиталовите операции, страните от европейския изток трябва да извършат преход от текущото състояние на икономическата и паричната си система, към състоянието, в което в момента се намират западните държави.

Начало на страницата