CSD:Испанският опит в съдебната реформа: възможности за прилагането му в България


	CSD.bg

Испанският опит в съдебната реформа: възможности за прилагането му в България

Кръгла маса
29 май 2003 г.
Център за изследване на демокрацията

Изказване на Екатерина Михайлова, народен представител от Обединените демократични сили

Както стана дума преди малко, тук сме само двете с г-жа Дончева от парламента, представители на политическите сили, които са в опозиция - аз от дясната част, г-жа Дончева от лявата - и ще трябва да представим консенсуса, който постигнахме в правосъдието, без управляващото мнозинство, но, слава богу, появи се г-н Божиков, представител на управляващите от изпълнителната власт.

Това, което искам да споделя и да задам някои въпроси, е свързано с изказванията на г-жа Нели Куцкова и на Силви Чернев, защото наистина по много от въпросите ние постигаме консенсус, но консенсусът е абсолютно формален. Вярно е и това, което г-н Чернев каза, че се събираме горе-долу едни и същи хора вече години наред, постигаме съгласие за много неща. След това се правят още по-хубави конференции с още по-важни хора, които участват на тези конференции, на най-високи нива в изпълнителната власт, в това число и президента на републиката - въобще от всички, от които зависи нещо да се случи. В момента обаче, в който трябва да се реализира и да стане закон в парламента, за да започне да се прилага, изведнъж този консенсус доста се размива и се получава нещо доста различно от това, което сме си говорили като виждане на нещата, които ще се случат. Последният пример е Законът за омбудсмана, който беше изработен от Центъра за изследване на демокрацията и по който всички бяхме постигнали консенсус, но в последна сметка парламентът прие нещо друго, което не е много добро. И всички го признават.

Именно това е един от големите проблеми и не случайно ги поставиха колегите,които говориха преди мен, как да превърнем формалния консенсус в нещо, което действително да произведе действие. Защото и в момента за реформата в съдебната власт съществува рискът този много крехък консенсус, който беше постигнат между политическите сили, да не произведе реално нещо, което да постигнем като резултат в съдебната реформа. Вярно е, че се постигна съгласие между политическите сили за някакви параметри на съдебна реформа, но те са много общи.

Във връзка с това съгласие започна да работи и една специално създадена Конституционна комисия в парламента. Относно съдебната реформа има три неща, които имаме да променяме в Конституцията: имунитет, несменяемост и мандатност. И аз виждам как вече четвърто заседание спорът, който водим, е дали само това ни е работата или трябва да разсъждаваме върху съдебната реформа въобще като такава и как да я развиваме в бъдеще. Водим един спор това наша работа ли е или не е наша работа. Аз примерно застъпвам позицията, че не е наша работа, защото има рамка, която е постигната между политическите сили, има решение на Конституционния съд, което ни казва: в момента дотук можете. И можете, след като попитате всички други, тоест и съдебната власт, точно как да уредим ограничаването на имунитета, на несменяемостта и на мандатността.

Оттам обаче възниква другият въпрос, който аз искам да задам на нашия гост. Не съм сигурна дали съм разбрала точно, но аз останах с впечатлението, че след общото съгласие, което е постигнато, след това по всяка от големите теми, свързана със съдебната реформа, се постига отделно консенсус. Примерно в процесуалните права. Вие казахте, че въпросът за организацията на съдебната власт е минал през кортесите. Това означава ли, че всяка част, по която трябва да се извършат след това определени законодателни действия, минава преди това не само с формално съгласие, а дори и като някакъв акт на парламента, който задължава след това и правителството, и политическите сили - било то в опозиция или управляващи - да спазват тези рамки, а не да започват дискусията наново или пък да я преиначават. Тоест, има ли такива разбивки поетапно и как се прави ангажирането така, че да не започва един дебат отначало? Формално да имаме консенсус, а накрая да не можем да произведем действие, което да стигне до резултата, за който уж сме се разбрали.

Имам още няколко въпроса във връзка с дебата, който ние водим в момента за промяна на Конституцията. Той е свързан с въвеждането на мандатност на ръководните длъжности на лицата, които ги заемат в съдебната система. Досега по нашата Конституция нямаше въвеждане на мандат, имаше мандат само за председателя на Върховния касационен, Върховния административен съд и главния прокурор. Всички останали хора, които заемаха някаква съдебна длъжност в йерархията на съдебната власт, можеха да я заемат цял живот, примерно на десетата година става председател на съд и е неограничен във времето. Което е свързано според мен с въпроса, с който Вие започнахте - за статута, даващ гаранция за кариера на всички, които тръгват в съдебната система и как те се развиват и търсят изкачване в нивата й, тоест наистина да имат възможност за правене на кариера. Има ли такъв мандат в Испания? И ако има, колко години е? И има ли ограничение на броя на мандатите за заемане на определена длъжност? Това е една от дискусиите, които в момента водим в Конституционната комисия.

И второто нещо, по което започна дебат, е във връзка с несменяемостта. По силата на нашата Конституция на третата година след придобиване на правоспособност на един юрист, който започва да работи като съдия, прокурор или следовател, той придобива статут на несменяем. В дискусията, която е свързана с промяната на Конституцията ни, възниква въпросът, че този срок от три години може би е много къс. Тези три години са време, в което все още не може да се предвидят качествата на един човек, доколко може да получи статута на несменяем, дали не трябва да бъде удължен срокът, примерно след пет, а не след три години да се получава този статут. Това е моят въпрос към Вас - как е уреден в Испания въпросът с несменяемостта?

Благодаря.

ПРЕДС. МАРИЯ ЙОРДАНОВА: Благодаря, госпожо Михайлова.

Давам думата за отговор на г-н Дорего.

АЛБЕРТО ДОРЕГО: Въпросите, които се поставиха, са доста много. Госпожа депутатката каза с голямо чувство на политик, а също така и на отговорност постави въпроси, които понякога са доста трудни за отговор. Трудно е да им се отговори в глобален, в общ смисъл.

Проблемът е как да направим така, че политическите сили да могат да запазят във времето един политически консенсус, който са постигнали в даден момент. Как могат да го запазят във времето в конкретните си действия, тоест, когато ние започнем да правим законите и програмите. Методиката да се запази този консенсус е нещо основно.

Аз мисля, че на първо място е много важно да се запазят всички тези постоянни линии и начини на диалог, тоест органичните начини на диалог. Необходимо е да има да има един форум, тоест едно постоянно място за срещи, на което да може да се обсъжда отново тази програма за действие. Тоест в Испания това, което ние създадохме, е една комисия, която следи работата, която често се събира в сградата на парламента, но която е много по-гъвкава в организирането на срещите си отколкото парламентът. И тогава вече се осъществява диалог между правителството и политическите сили. Това е един орган, който един път месечно или на месец и половина се среща, прави една равносметка за това как върви проектът. Може да се среща също така на различни нива, да речем, с министъра на правосъдието и съответните лидери на политически партии, а може да има и представители на министерството, както съм аз например, и също така различни нива в съответните политически сили. Просто трябва да има един канал за постоянна комуникация, това е много важно. Този постоянен канал за комуникация трябва да послужи, за да се направи една конкретна програма. Проектът е една политическа декларация, която е горе-долу канализирана, но трябва да има една конкретна програма за действие.

Една програма за действие предполага две неща: да се дефинират приоритетите, кое е приоритетното, кое след кое да върви, и второ, с какви икономически средства разполагаме за това. Защото в крайна сметка абсолютно всички действия на правителството, ако не са подкрепени от съответни икономически средства и съответните процеси на ефективно приложение след това, винаги остават нещо празно в голямата част от случаите. Значи е важно да се направи такава приоритетна програма и определяне на приоритетите.

Смятам също, че не консенсусът не може да се замени с това да се направи консенсус за всяка една от частите. Тоест аз смятам, че правителството трябва да се откаже от това да ръководи изцяло и напълно представянето на законодателните инициативи. Ние направихме това така, разбира се, в рамките на нашите възможности. Ние трябва да споделяме представянето на тези законодателни инициативи с опозиционните политически сили. Лично аз съм участвал в някои от големите законодателни инициативи в техническото им подготвяне, в технически екипи. Работил съм с г-н Делгадо например, ние сме много добри приятели от доста време насам. Всички ние сме работили по проекти за преобразуване на нашето законодателство.

Струва ми се, че е много важен начинът, по който работим в Испания. Ние подготвяме технически проекта и след това провеждаме един диалог преди да изпратим инициативата в парламента или до различните инстанции, където в крайна сметка трябва да се отиде. Така отговарям на Вашия въпрос. Нещата трябва да се правят малко по малко.

И друг въпрос, който е много важен: можем ли да си дадем сметка абсолютно всички за това, че не винаги е лесно да се поддържа едно и също ниво на консенсус за всички действия. Има някои части от този процес на реформи, при които не може да се поддържа винаги абсолютно същото ниво на ангажимент от страна на политическите сили. Но все това, което трябва да се опитаме да направим, е да се откажем от онези проекти, които не се опират на поне минимално съгласие между участниците в пакта. Тоест, винаги да има поне минимална съгласуваност във всички действия, които се вършат от организационна и законодателна гледна точка.

Що се отнася до статута, Хоакин Делгадо ще може да ви каже някои неща по съдебния статут. Аз в началото ви казах, че по мое мнение основната стойност, която има една съдебна система, първото, което трябва да се постигне, приоритетът номер едно, който трябва да се постигне в една реформа на правосъдието, е да има утвърден статут на магистратите. Поне такова е моето лично мнение, има някои, които мислят, че има други неща, които са преди това. Но аз смятам, че в правосъдието първото е да имаме една професионална кариера на магистрати - и на съдии, и на прокурори. За това са необходими три неща. Първо, една много прозрачна система за достъп до професионална кариера, как ставаш съдия, как ставаш магистрат. По мое мнение трябва да доминират механизмите, които са стриктно професионални. Вижте, няма само един-единствен модел на правосъдие, има много модели, но този, който в Испания е полезен, е един модел, който е много професионален. Идеалното е да влязат много млади хора в съдебната система, да имат отлична подготовка, да има един процес на много строга селекция и освен това неподлежаща на дискусия и непоставяща се под въпрос от страна на всички участващи и на гражданите. Тоест, става дума за избора на тези хора единствено по техните заслуги и по тяхното образование. Това трябва да бъде единственият критерий да се влезе в съдебната власт и да се прави кариера. Трябва да бъдат много млади хора, за да имат време за дълго развитие в съдебната система, да влязат, за да останат в продължение на 20, на 30 години в съдебната система, тоест през целия си професионален живот. Това е нормалното, хората да могат да останат дълго време в кариерата, като постепенно се изкачват по нивата в зависимост от своите заслуги и от своите лични възможности. За това трябва да има обективни процедури, за да могат да се правят тези стъпки, да се напредва по стъпалата на тази професионална кариера. Те трябва да бъдат установени със закон и трябва да бъдат следени от една организация, която действа абсолютно обективно.

Мисля, че не е добре единственият критерий за професионалното израстване да бъде това колко време си бил в системата и просто времето да минава. Разбира се, трябва да се взема предвид този критерий, но в никакъв случай не трябва да бъде единственият. Трябва да има по-съвременни и по-напредничави критерии за напредване в кариерата, но винаги в един определен ритъм, който трябва да бъде установен в закона и който трябва да бъде отблизо наблюдаван.

И на трето място е отговорността и дисциплинарната система на съдиите. Съдиите трябва да имат един огромен капацитет и възможност за свободно вземане на решенията и за свободни, независими действия. Не се поставя под въпрос, че когато един съдия трябва да произнесе решение, трябва да има пълна възможност да действа. Това е една гаранция за всички, това не е привилегия за съдията, но е една гаранция за гражданите, защото всъщност съдиите служат на гражданите. Това е гаранцията за нас, това не е привилегия на съдиите. И тази независимост на съдиите трябва да има един контрапункт, една противотежест в една система, която да изисква отговорност, която да търси отговорност от съдиите на място. Дисциплинарната система за отговорност на съдиите трябва да бъде най-стриктната от всички, които са в публичния сектор, тя трябва да бъде най-изпълнената със съдържание. Тоест, трябва да има една система, която с прозрачни и обективни критерии да изисква отговорност, когато има лошо държание, когато има непрофесионалност от страна на съдиите, поради липсата на приспособяване към съответните условия да упражняваш тази практика, корупция - тоест, всякакви обстоятелства. Трябва да има дисциплинарен механизъм, установен по закона и който трябва да бъде наблюдаван от независим съвет.

В Испания тези две функции - напредването в кариерата и функцията контролиране на дисциплината - са функции, които Конституцията дава на Съвета на магистратурата, на Генералния съвет на съдебната власт. Тоест тези две функции дават възможност системата да бъде обективна. Напредването в професионалната кариера и дисциплинарните механизми трябва да се наблюдават, това е основата на системата. Оттам нататък ние можем да изграждаме всичко останало, но ако нямаме една професионална съдебна кариера, която да отговаря на статута, няма да напредваме. Имаме и някои други компоненти, например съответната система на заплащане на съдиите, на магистратите, това да бъде една модерна, съвременна система. Има и известни лични гаранции на съдиите. Но основното е статутът, който трябва да бъде изработен и да се ползва с консенсус. И това е една от първите задачи на този пакт - да се създаде този статут за съдиите и магистратите. Може би това е много лично като мнение, но това е моето мнение.

CSD.bg

Горе

Страницата, която се опитвате да отворите, е архивирана.
Можете да посетите новия ни сайт тук.