Център за изследване на демокрацията
14 март 2003 г.

Изказване на г-жа Зорка Първанова пред конференцията

Ваше Кралско Височество,
Ваше Превъзходителство,
Уважаеми г-н заместник министър,
Уважаеми г-н Шентов,
Дами и господа,

Позволете ми първо и от свое име да изразя благодарност към Негово Кралско Височество Принца на Уелс, който прие да участва в днешния форум и с това отново засвидетелства своята лична ангажираност и съпричастност към едни от най-болезнените и социално значими проблеми на нашето време, какъвто е и проблемът за разпространението и злоупотребата с наркотични вещества.

Използвам случая да благодаря на нашите домакини в лицето на Центъра за изследване на демокрацията, на които дължим днешната дискусия.

През последното десетилетие разпространението и злоупотребата с наркотични вещества като проблем със сериозни здравни и социални измерения се налага все по-остро на вниманието и на институциите, и на обществото в европейските страни. Без съмнение можем да говорим за нова вълна в разпространението на наркоманиите, провокирана най-общо от изострените социални проблеми в условията на икономическа рецесия, трудностите на прехода към пазарна икономика в източноевропейските страни и не на последно място от военните конфликти в бивша Югославия, които създадоха благоприятна среда за наркотрафика.

Днес сме свидетели на непозната за историята на България епидемия на злоупотреба с широк спектър от наркотични вещества. От предимно транзитна за наркотрафика към Западна Европа и САЩ само за няколко години територията на България се превърна в добре разработен черен пазар за почти цялата гама от наркотични вещества. Лавинообразното увеличаване на броя на наркозависимите се съпътства от обезпокояващо бързо спадане на средната им възраст. Според някои експертни оценки броят на злоупотребяващите с хероин в България достига между 20 000 и 30 000. Над 70% от лекуваните през 2001 г. хероиномани вече са заразени с вируса на хепатит С, което е индикатор и за реален обществено-здравен риск от развитие на епидемия от СПИН. Не по-малко сериозни са и другите последствия, свързани с ранното отпадане от училище, трайната десоциализация, засилващата се криминализация в средите на децата и младежите, зависими от дрогата.

За съжаление по ред причини проблемът за наркоманите в България твърде дълго беше подценяван и от институциите, и в нагласите на обществото. Поради липсата на информация, структурните и кадровите сътресения в държавните институции обществото ни пропусна своя шанс да противодейства още в началото на 90-те години при първите индикации за разрастващото се разпространение на наркотици в София и оттук - в другите големи градове на страната. До 1998 г. в средно големите градове като Стара Загора, Плевен, Сливен, Добрич броят на наркозависимите все още е минимален. През последните няколко години обаче и там се създаде добре организирана мрежа за разпространение на хероин. Наркотикът вече не е непознат дори в малките селища.

Като се има пред вид, че в 70-80% от случаите пристрастяването към хероин преминава по модела "пушене на трева - пушене на хероин - хероинова инжекция" и в много случаи младежите дори не знаят, че под формата на цигари с марихуана или канабис всъщност им се предлага хероин, очевидно е, че контролът върху първоначалните процеси в разпространението на наркоманиите би ограничил днешните мащаби на явлението. Разбира се, не бива да си затваряме очите пред комплексния характер на причините - бедност, безработица, липса на социална перспектива, ерозия в ценностната система на обществото, заниженият авторитет на българското училище, трудностите в здравната реформа. Все причини, които далеч надхвърлят "пробойните", образно казано, в работата на органите за сигурност и съдебната система.

Осъзнаването на дълбоките социални корени и на пропуснатите възможности не бива да ни обезсърчава, а точно обратното - налага сериозна мобилизация на обществото ни като цяло. Безспорно ключът към ефективните решения се крие в думата "партньорство". Това означава координиране и безусловно обединяване на усилията на всички институции - образователни, здравни, социални, контролни и съдебни. В областта на превенцията, лечението и рехабилитацията неправителствените организации са сериозен потенциал, който обаче без подкрепата на държавата ще остане нереализиран.

С приемането на Закона за контрол на наркотичните вещества и прекурсорите през 1999 г. България не само хармонизира законодателството си с това на Европейския съюз, но формира нормативната и институционалната рамка на своята политика за противодействие на наркоманиите. Все още липсват обаче ясните механизми за провеждането на тази политика. Подписаното през 2001г. Споразумение за партньорство между Република България и Обединеното кралство за формирането на Национална стратегия за борба с наркотиците имаше за цел да конкретизира необходимите мерки на основата на успешния британски опит и вече изпитаните модели за решаването на един по същество транснационален проблем. В този смисъл се възлагат големи надежди на разработвания на базата на Стратегията План за действие, който, очакваме всички ние, да предложи работещите механизми и да реализира възможностите на двустранното и многостранното сътрудничество за ограничаване на наркопазара.

Приемайки през 1998 г. десетгодишна стратегия за противодействие на наркотиците, британското правителство изведе превенцията като свой приоритет. Трябва да признаем, че сериозни усилия за организиране на лечението и рехабилитацията на наркозависимите - област в която българските институции вече имат разбирането и подкрепата на обществото, са крайно необходими, но единствено превантивната работа за ограничаване на търсенето на дрога може да гарантира ефективността на борбата срещу наркоманиите.

В едно от последните изследвания на общественото мнение в Центъра за изследване на демокрацията, между 50 и 70% от анкетираните отговарят положително на запитването "Въпрос на личен избор ли е употребата на наркотици?". Всъщност имат ли наистина децата ни право на избор? Намират ли разбиране и подкрепа в семейството, получават ли професионално поднесена здравна информация, атрактивна и мотивираща ли е образователната ни система, удовлетворени ли са потребностите им от спорт и стойностно изкуство, защитени ли са на улицата или в дискотеката? Когато отговорим положително на всички тези въпроси, тогава можем да твърдим, че децата ни имат алтернатива. А това зависи от всички нас - родители, преподаватели, представители на държавните институции, на неправителствените организации, на медиите. Трябва и можем да го направим!

София, 14 март 2003 г.