През 90-те години идеята за обединена Европа доминира в българското публично съзнание и очертава „хоризонта на надеждите" пред едно общество, обременено от противоречията на посткомунистическата трансформация. Самият процес на присъединяване към Европейския съюз (ЕС) се възприема като решаващ критерий за успеха на прехода на страната към демокрация.
През последните седем години на политически и икономически реформи след демократичната промяна в България обаче не бе даден категоричен отговор за успеха на реформата, а сигналите към външния свят бяха доста противоречиви. Липсата на институционална стабилност, конкуренцията на често несъвместими политически визии за бъдещето и забавянето на икономическите реформи породиха нарастващо разочарование и апатия и рефлектираха негативно върху политиката на присъединяване. Осъществената през пролетта на 1997 година смяна на политическата формула на управление позволи да бъде спряна кризисната спирала и да бъде даден нов шанс на реформите. Година по-късно България придоби ново качество, изразяващо се преди всичко във възстановеното публично доверие в демократичните ценности и институции.
Обяснимо е защо акцентът в предлагания сборник студии е върху институционалната инфраструктура. Последната е не само основният инструмент на демократичното развитие, но и на политиката на присъединяване към ЕС. В нейното развитие и усъвършенстване се осъществява връзката между демокрация и интеграция. Затова необходимото самоограничаване в тази книга отразява приоритетите на българското общество и в частност на политиката на присъединяване към ЕС.
