|
 |
|
|
| |
|
|
| |
| Втора годишна международна конференция: НАТО, Европейският съюз и новите рискове: перспективата на Югоизточна Европа
|
| |
29-30 октомври, 2004
София
Изказване на Посланик Любомир Иванов, Постоянен представител на България в НАТО
За мен е особено удоволствие да участвам във втората конференция, това стана една добра традиция и наистина мисля че темите, които обсъждаме днес са много актуални. Индикатор за това разбира се е и високото ниво на участие, което е много важно, когато се обсъждат такива проблеми. Искам да започна с темата за рисковете за сигурността в Югоизточна Европа, защото много пъти има различни начини, по които те се дефинират. Често и то не от скоро присъства понятието нови рискове. Аз бих казал че нови рискове или нови предизвикателства, това е едно много относително понятие, може би е правилна тук максимата, че често новото е позабравено старо. Всъщност за мен новото е че след като се случиха събитията от 11ти септември 2001 година, след това и от 11ти март в Испания, новото е това че международните институции започнаха да забелязват повече тези рискове, за което за съжаление беше необходим шок или травма от мащаба на тези трагични събития. Така или иначе този шок мисля че тласна дневния ред на международната общност в една правилна посока и именно от тази гледна точка е важно да се върнем и към ситуацията в югоизточна Европа.
Всъщност в югоизточна Европа, НАТО и Европейския съюз започнаха да се сблъскват с този тип предизвикателства много по-рано, още през 90те години. Новото и новият шанс сега е в това, че ключовите международни организации, регионални международни организации бих казал, като НАТО и Европейския съюз, започват да мислят и да действат в необходимата посока по един системен начин и това се отразява в изграждането на европейската политика за сигурност и отбрана, от една страна като концепция в Европейския съюз, от друга страна в оперативен план в постепенното поемане на съществени операции след тази в Македония, сега в Босна, операция АЛТЕА от Европейския съюз. За НАТО това на концептуално ниво е процеса на трансформация на алианса, който има нужда от доста сериозно обяснение за широката общественост а понякога и за експертите и от друга страна в конкретен оперативен план в операцията в Афганистан, в ако щете новия контекст на операцията в Косово след мартенските събития и също мисията за обучение на иракските сили за сигурност. Това са едни много видими процеси, много видими явления, които ясно индикират новия начин, по който подхождат и НАТО и Европейския съюз към проблемите на сигурността като разбира се веднага искам да отбележа че това не става нито лесно, нито безболезнено.
Искам да се спра на това как изглеждат тези процеси за една страна от югоизточна Европа, нов член на НАТО и в близко бъдеще, надявам се от началото на 2007 и член на Европейския съюз като България и какво те означават, някои ключови моменти от това. Бих казал че в НАТО като един класически военно-политически съюз най-добре отработени, и това не е изненада, са механизмите по колективна отбрана, член V. Там има висока степен на автоматизъм, отлично отработено планиране, което разбира се крои в това че в продължение на десетилетия НАТО основно се занимаваше именно с тази своя функция. Дотук добрата новина, оттам нататък не толкова добрата новина, че точно този най-добре смазан механизъм е в сфера, която е слава богу, най-малко вероятна да се случи в днешно време. Тук опираме до операциите и мисиите извън член V, където от една страна има механизъм за решения, от друга страна има и механизми за прилагане на тези решения. Какво се очертава като най-възлови въпроси, които следва да бъдат решавани в този контекст. Започнах с механизма за вземане на решения. На първо място, доколкото извън член V наистина няма автоматизъм, е необходима една засилена политическа воля и конкретност, и постоянство в приноса и в степента на ангажираност при операции извън член V. Необходима е и резонна степен на предсказуемост и прозрачност за достатъчно дълъг период напред.
Една важна уговорка. Всичко това би било невъзможно ако не стъпва на изграждането на адекватни сили и възможности, оперативно съвместими, мобилни, готови за разполагане. Следователно е нужно и ясно мислене в контекста на добре обоснована оценка на рисковете и предизвикателствата. Това се прави в НАТО и в Европейския съюз, трябва да се прави и на национално равнище, в отделните страни, като се отърсим от инерцията, комплексите от миналото и криво разбраните, да ги наречем браншови или гилдийни, както искате, интереси. Тази обективност на оценката на пръв поглед също е лесна, а когато опре до дискусии, в план, който ние неотдавна имахме в контекста на стратегическия предмет на отбраната, оказва се че ние не сме преодолели някои от тези моменти.
Какви всъщност сили и средства са нужни? На първо място бих отбелязал елемента качество- качество включително осигуряване, бойна поддръжка, комуникации, всичко това, което се оказва в дефицит когато се прави определена операция. На никой не са необходими сега класически тип сили за териториална отбрана, когато опира до операции, които не могат да взаимодействат на най-високо възможно ниво в операции водени от НАТО. Може да имаме много от тях, но не практика се вижда, че те не са използваеми, за това именно в НАТО се формулира и идеята за използваемост, термин, който като че ли все още се разглежда и анализира от гледна точка на неговото пълно съдържание. На второ място бих казал че трябва да се работи по конкретни ниши, по конкретни кошници според възможностите на всяка отделна страна. Кошниците, естествено, често са горе-долу едни и същи или до голяма степен се припокриват, когато опира до принос към НАТО или към Европейския съюз. Но те трябва да бъдат адекватни на изискванията. Изискванията очевидно са в една посока и в двете организации, независимо, че стремежът е към разделение на труда между тях. Освен това много важна е координацията, за да се види какво реално е нужно за колективните усилия, и тук от особено значение са процесите на планиране в НАТО и в Европейския съюз, тъй като там кристализира най-добре общия интерес и общите необходимости. Но тези процеси на планиране трябва да бъдат плътно вързани към реалните усилия на национално равнище. Дефицитите са най-важното, те добре се знаят, но факт е че някои от тях продължават да съществуват въпреки усилията в рамките на редица години, означава че има още много да се работи. Едно отклонение към пример който ми направи впечатление когато обсъждахме въпроса специално за военновъздушните сили на неотдавнашното учение на силите на НАТО за отговор в Сардиния. Очевидно е, и винаги това се случва при планирането на определени операции, при набирането на такива сили, че масово се предлагат изтребителна авиация, изтребители. Вече автоматично стратегическите командващи отговарят: “Благодарим, много любезно, не това е необходимо. Дайте транспортна авиация, дайте самолети за презареждане във въздуха, дайте неща от които има недостиг, а не това от което има излишък”. Такива примери са много и те трябва просто да влязат, да се впишат в тъканта на планирането както на ниво организация, така и на национално ниво. Иначе ще продължим със същите проблеми.
Много важен е още един елемент. Нищо от това не би сработило ако страните членки не вземат сериозно, в национален мащаб и не вградят това мислене в националното планиране. Това значи, че елементи като териториална отбрана, охрана на въздушното пространство или на морското пространство следва да бъдат в рамките, отговарящи на рисковете и нуждите, реалните нужди и реалните рискове. Необходимо е и целенасочено и добре пресметнато усилие в посока към нишите, за които има високо търсене, както вече споменах. И всичко това трябва да бъде реалистично и рационално осигурено в ресурсен план.
Идваме до следващия ключов момент. При ограничените ресурси, което е валидно не само за страни, нови членове като България, но и за другите, и при обстоятелството че ресурсовото осигуряване в организации като НАТО в сферата на сигурността и отбраната и главна национална отговорност има един много прост всъщност елемент, но труден за постигане. Да не прахосваме средствата за не дотам нужни неща, за неща извън най-важните приоритети. Това е съдържанието на идеята за приоритизация. Има разбира се нещо което може да помогне и което е на дневен ред в НАТО в момента: идеята за общото финансиране, разширяването на обхвата на общото финансиране. Това е важно и България и много други страни го подкрепят не случайно. Има явна асиметрия между общите като показатели нива на амбиция за сили за разполагане или експедиционни сили като част от общия брой оръжейни сили и ресурсните възможности на отделните страни. Ако едните показатели за сухопътните войски 40 % и 8 % да кажем за разполагане са генерични показатели на базата на проценти от въоръжените сили, другите в стойностно изражение варират силно според стандартите и според възможностите като ресурс на отделните страни. Съответно се получава и различна относителна тежест върху бюджетите. В нашия случай, в България, имаме близо 12 % от бюджета за отбрана за операции, но това не може да осигури все още показателя към който се стремим и към който се стремят останалите страни от НАТО за който споменах, тези 8 %. Общото финансиране или разширяването на общото финансирането може до някъде и трябва до някъде да смекчи тези асиметрии чрез покриване на по-широк обхват особено от ключовите общи дейности, но трябва да не храним илюзии, националното финансиране не може и не трябва да бъде заместено от общото финансиране в организации като НАТО.
И затова отново се връщаме и на планирането и на финансите с изключителен акцент върху практическите приоритети, които носят реални възможности и за това действително няма алтернатива. Тези подходи са много важни за “старите” членки на НАТО, защото и те не са изцяло готови за днешните предизвикателства или най-малкото не са еднакво готови. Още по-важни са те за новите страни-членки, като България, а и за кандидатите, защото ние имаме да вършим още повече работа. И е много важно ако щете и в политически и психологически план да не си въобразим, че с влизането в НАТО сме свършили работата си по реалната готовност като членове, защото просто не сме. Поставено е едно добро начало, един добър стар, но в никакъв случай не трябва да спираме, обратно трябва да ускоряваме нещата. Искам да кажа накрая няколко думи за съотношението между ролята на НАТО и ролята на Европейския съюз в проблеми от типа на тези, които имаме в югоизточна Европа. Разбира се, идеята е да няма дублиране между двете организации. Същевременно е ясно, че развитието на обща политика за сигурност и отбрана на Европейския съюз става и ще става на базата на същите принципи и способности както и в НАТО, а до голяма степен и на базата на много “натовски” способности както е заложено в механизма Берлин Плюс. Затова добрият старт на механизма Берлин Плюс в Македония и да се надяваме в Босна трябва да се развива и по нататък. Много важна част от добавената стойност на Европейския съюз в сферата на сигурността и отбраната е в широкия арсенал от средства за справяне с кризи, с които разполага. НАТО също върви в посока към разширяване на средствата, с които борави, включително взаимодействието по гражданските аспекти на кризите, готовност за справяне в ситуации като тези, пред които НАТО се изправи през март в Косово, противодействие на безредици, функции, които се доближават до жандармерийски или полицейски функции и така нататък. Ясно е, че Европейския съюз все още е в процес на изграждане на своите собствени механизми и в процес на използване на тези механизми по Европейската политика за сигурност и отбрана. Смятам също обаче че е ясно, че е необходимо да се ускори процеса на включване в тези механизми на страни извън Европейския съюз, особено на кандидати като примерно нашата страна с непосредствена перспектива за членство, и това се илюстрира ясно от практическите развития, защото тази необходимост става ясна и от операция Алтеа, където примерно България ще осигурява от началото на 2005 година близо 3 % от общото количество сили, а общо страните не-членки на ЕС близо 1/6 от тези сили.
Накрая искам да подчертая защо, според мен, от гледна точка на новите предизвикателства, относително нови разбира се, югоизточна Европа и западните Балкани продължават да бъдат особено важни, като тест и за НАТО и за Европейския съюз. Сега много често се казва, че за НАТО теста или пробния камък за това какво НАТО може да направи в глобален план, ако щете от гледна точка на сигурността и отбраната, е Афганистан, това е вярно. Защо обаче югоизточна Европа продължава да бъде не по-малко важна. На първо място, мисля че там нещата са започнали първо, включват противодействие на такъв тип предизвикателства и това е шанса да се изпробва рецептата за успех, технологията за постигане на успех в противодействието на такива предизвикателства. Освен това реално това е районът където силата на интеграционните процеси да излъчват стабилност също ще бъде изпробвана, И тези интеграционни процеси, за които и предишните оратори говориха, наистина са в състояние да донесат трайна стабилност, но това няма да стане автоматично. Накрая бих подчертал, че именно в югоизточна Европа, за НАТО и за Европейския съюз има така да се каже пълен спектър от предизвикателства, като почнете от разширяване, тоест страни които са на прага на покриването на стандартите за присъединяване и като свършите с решаване на кризи, включително след конфликтната фаза, която до голяма степен се оказва и най-трудна. За това, мисля че правилния подход е не намаляващо, а засилващо се влияние, внимание и от страна на НАТО и от страна на Европейския съюз и съвместни усилия по отношение на проблемите, които имаме в югоизточна Европа. Благодаря! | |
|
| |
|
CSD.bg |
|
|
|
 |
|
|
| ©
Център за изследване на демокрацията. |
 |
|
Страницата, която се опитвате да отворите, е архивирана. Можете да посетите новия ни сайт тук. |
|
