ИНИЦИАТИВА ЗА КОРПОРАТИВНО УПРАВЛЕНИЕ

СОФИЯ, 2001

Увод

1. Правна и институционална рамка на корпоративното управление

2. Вътрешноорганизационни фактори на корпоративното управление

2.1. Равнопоставеност и защита правата на миноритарните акционери

2.2. Състав и функциониране на управителните органи

2.3. Разкриване на информация

Увод

Настоящият доклад има за цел да очертае общата рамка и конкретните измерения на корпоративното управление в България. Той се публикува за първи път, като намерението на авторите е да се превърне в ежегоден. В този си вид докладът съдържа информация, която до момента не бе достъпна за професионалната общност и медиите. Оценките и анализите в него са първи опит да се посочат достиженията и проблемите в областта на корпоративното управление в България в годините на прехода. Авторите на доклада си поставят за цел чрез него да се стимулира по-широка обществена дискусия и да се предприемат впоследствие практически мерки за подобряването му.

В края на миналата година Инициативата за корпоративно управление проведе пилотно проучване за оценка на корпоративното управление в България. То е част от дейностите от втората фаза на проекта, чиято цел се състои в изработването на препоръки за практически мерки, които да подобрят корпоративното управление, включително чрез диагностика и анализ на състоянието на съществуващите корпоративни структури.

Проучването е осъществено от социологическата агенция Витоша Рисърч и обхваща всички публични дружества с капитал над 200 хиляди лева. В извадката бяха включени 268 дружества, а броят на попълнените анкетни карти е 158. Използуваният изследователски метод е стандартизирано интервю с представители на управителните органи и висшия мениджмънт на компанията. На основата на данните от него е изчислен за първи път индекс на корпоративното управление в България. Индексът приема стойности от 1 до 5, като най-ниската стойност 1 означава неблагоприятни правна и институционална рамка и вътрешноорганизационни фактори на корпоративното управление, а максималната стойност – идеални условия и добра практика на корпоративно управление.

За подготовката на доклада са използувани основно резултатите от пилотното проучване, които на места са сравнени и допълнени с изводи и оценки от други изследвания, публикации в научния печат и международни източници.

Докладът е подготвен от работна група в състав: проф.д-р Бистра Боева, доц. д-р по икономика Стефан Петранов, д-р по право Весела Станчева, ст.н.с. д-р по икономика Пламен Чипев, Диана Христозова – старши експерт, Център за икономическо развитие, Стою Недин – Председател на Асоциацията на притежателите на ценни книжа, д-р по икономика Мария Прохаска – координатор, Инициатива за корпоративно управление.

1. Правна и институционална рамка на корпоративното управление

Стойността на индекса за този раздел е 3,26. Определено това е много висока и положителна оценка, дължаща се главно на високите стойности на индекса в частта му за нормативната уредба. Повечето въпроси в тази част получават оценки близки или надвишаващи 4.

Наред с това значително по-ниски са оценките за ефективността на институциите на капиталовия пазар /Държавната комисия по ценните книжа, Българска фондова борса – София и Централния депозитар/. Тук е мястото да се отбележи, че индивидуалните оценки за трите институции следва да се анализират по-скоро самостоятелно /всяка сама за себе си/, отколкото да се сравняват поради съществените различия във функциите и задачите им. Те са обединени в общ въпрос доколкото в своята цялост и взаимодействие имат значение за изграждане и функциониране на развит капиталов пазар в България.

От трите институции, които са основни за инфраструктурата на капиталовия пазар - Държавната комисия по ценните книжа /ДКЦК/, Българската фондова борса/БФБ/ и Централния депозитар /ЦД/, най-висока оценка за ефективна работа получава Централният депозитар. Само тази институция е оценена над средното равнище (средна стойност - 3.38), докато ефективността на другите две е оценена под средното равнище (2.83 за ДКЦК и 2.55 за БФБ). Това може да се обясни преди всичко с обхвата на дейността и различните отговорности на тези институции. Централният депозитар има важна, но до голяма степен чисто техническа роля във функционирането на капиталовия пазар. Това прави неговата работа относително по-лесна в сравнение с ролята на другите две институции. Сравнително високата оценка на ефективността на ЦД е отражение както на добрата му работа, така и на успешното като цяло решение на проблема с регистрацията на собствеността в публичните дружества в България. Създаването и функционирането на ЦД улеснява сделките с ценни книжа и избягва много проблеми, появили се в други икономики в преход, където няма аналогични институции. Освен това той предлага и реална услуга за дружествата на резонна цена. Това видимо е оценено от анкетираните.

По-ниските оценки за ефективността на другите две институции са резултат както на по-трудните задачи, които те изпълняват, така и на отношението на дружествата към публичния им статут. Задачите, които тези институции изпълняват са по-сложни в сравнение с дейността на ЦД, те са по-мащабни, включват сложни взаимоотношения с пазарните агенти, изискват в много по-голяма степен ресурси, квалификация и опит. Поради това тяхното успешно функциониране обективно е по-трудно и вероятно ще стане по-бавно във времето. Заслужава да се отбележи, че дейността на ДКЦК, която е най-сложна и най-отговорна, все пак се оценява по-високо от дейността на БФБ.

Но много важно за преценката на институциите от дружествата е също така и отношението на дружествата към капиталовия пазар. Поради спецификата на своя генезис голямата част от българските публични дружества на този етап не са заинтересувани от статута си на публични дружества. Те не виждат полза от този статут, а в същото време спазването на регулациите им налага разходи под една или друга форма. Поради това те схващат това състояние като наложено и дори временно, в резултат на което преценяват дейността на институциите като не особено ефективна от тяхна гледна точка.

Неудовлетворителни са и оценките за независимостта и работата на съдебната система в областта на корпоративното управление /от 1,82 до 2,68/. Тези оценки са формирани на базата на отговорите на анкетираните относно продължителността на процеса и разходите за водене на съдебни спорове.

По-голямата част от въпросите в този раздел си поставят за цел да бъде оценена сега действуващата нормативна уредба в България от гледна точка на условията за развитие на корпоративното управление. Интересното тук е, че този подход има своите естествени ограничения – в смисъл че степента на развитие на корпоративното управление зависи едновременно както от наличието на добра и съвременна нормативна уредба, но най-вече от начина, по който тя се прилага. Оттук се поражда и разминаването между сравнително високите оценки на почти всички въпроси в тази част и почти единодушното мнение на професионалните среди за относително ниска степен на развитие на корпоративното управление в България. Оценките относно нормативната уредба получават най-високите стойности /близки до максималната оценка 5/ в сравнение с всички останали раздели.

Ето някои по-конкретни оценки по отделни въпроси от пилотното проучване. Анкетираните оценяват положително нормативната уредба в частта й относно правата на акционерите. Сега действуващата у нас нормативна уредба /Закон за публично предлагане на ценни книжа - ЗППЦК в достатъчна степен обезпечава правото на акционерите на упражняване правото им на глас, включително чрез представител и правото на акционерите на пропорционален дял от печалбата на дружеството, в случай че се вземе решение за разпределянето й.

Известни колебания се наблюдават при оценката на качеството на нормативната уредба, що се отнася до забраната на злоупотребата с вътрешна информация. В това отношение ЗППЦК стриктно следва европейските стандарти. Предвидените забрани за вътрешни лица обезпечават равнопоставеност на акционерите по отношение на достъпа им до информация.

Колебанието в дадените отговори най-вероятно се отнася до степента на ефективност на практическото приложение на визираните в закона забрани. В това отношение действително има много какво да се желае, още повече че разкриването на злоупотребата с вътрешна информация по дефиниция представлява фактическа и правна сложност. В тази връзка се поставя въпросът за по-нататъшното изграждане на институциите на пазара на ценни книжа - “Българска фондова борса - София” АД, Централния депозитар и ДКЦК, и особено за въвеждането от тях на ефективни вътрешни процедури за наблюдение и надзор върху търговията с ценни книжа, така че да се обезпечи навременно и ефикасно разкриване на случаи на нарушения на забраните, свързани с вътрешната информация и вътрешните лица.

Висока оценка получава и качеството на нормативната уредба да обезпечава осъществяването на контрол върху конфликтите на интереси, включително при разпореждане с имущество и сделки със свързани лица. Действително ЗППЦК предвижда, че управителният орган на публично дружество, без да бъде изрично овластен за това от общото събрание, не може да извършва сделки, в резултат на които прехвърля или предоставя за ползване на друго лице активи на обща стойност, надхвърляща 50 на сто от стойността на активите по баланса на дружеството. При това общото събрание на дружеството може да приеме такова решение с мнозинство от 3/4 от представения капитал, ако на заседанието присъства или е представен най-малко 3/4 от капитала, а при условията на спадащ кворум - най-малко 1/2 от капитала. Тази разпоредба обаче се отнася само до сделките по разпореждане с имущество. Освен това поради новостта на разпоредбата липсва всякаква практика по нейното приложение. Нарушението на разпоредбата е санкционирано единствено с административно-наказателна отговорност под формата на глоба в размер от 2000 до 10000 лева (освен ако деянието не съставлява престъпление), но до този момент не е наложено нито едно наказание. От своя страна, търговските сделки със свързани лица не се третират никъде в нормативната уредба на публичните дружества и не подлежат на никакъв контрол. Същото е валидно по отношение на конфликтите на интереси. Единствената разпоредба, посветена на конфликтите на интереси, се съдържа в Търговския закон и се отнася до упражняването на глас в общото събрание на акционерите. Според нея акционер или негов представител не може да участва в гласуването за:

1. предявяване на искове срещу него

2. предприемане на действия за осъществяване на отговорността му към дружеството.

В проучването е направен опит да се оцени нормативната уредба с оглед осигуряване даването на обективна оценка от управителните органи за дружествените дела, която да е независима от позицията на изпълнителните директори. Подобна правна възможност и още повече практика са определено признак за добро корпоративно управление. В конкретния случай оценката от проучването е висока /3,59/, но тя не бива да се приема безрезервно и се дължи най-вероятно на неразбиране от страната на анкетираните. По принцип българската нормативна уредба не регламентира необходимост в управителните органи да бъдат включени т.нар. “независими директори”, нито се занимава с вътрешното разпределение на функциите между членовете на управителния орган. В определени дружества действително част от членовете на управителния орган са външни за дружеството лица (не са в трудовоправно отношение с него), но в повечето случаи те са представители на свързани с дружеството или с неговия мажоритарен собственик лица, поради което не отговарят на изискването за независимост по смисъла на международните актове в материята на корпоративното управление. Освен това не съществува никакъв особен ред или процедура, по които да се обезпечи даването на подобна независима оценка. Ако това се прави в отделни дружества, то това е на чисто доброволни начала. Поради тази причина не може да се твърди, че нормативната уредба осигурява даването на обективна оценка от управителните органи за дружествените дела, която да е независима от позицията на изпълнителните директори.

По същия начин не може да се твърди в степента, в която резултатите от проучването показват това, че нормативната уредба обезпечава осъществяването от управителния орган на функции, отнасящи се до разглеждане на дружествената стратегия, плановете за действие, годишните бюджети и бизнес планове. Прегледът на нормативната уредба показва, че функциите и компетентностите на управителния орган не са предмет на регламентация, освен в най-общ план. Нормативната уредба даже не въвежда задължение за дружеството да приема документи от типа на дружествена стратегия, план за действие, годишен бюджет и бизнес план, още по-малко регламентира кой орган е компетентен да обсъжда подобни актове. Доколкото подобни актове се обсъждат в отделни дружества, това става на базата на вътрешнодружествени документи, например устава.

В този раздел е оценено и анализирано състоянието в три ключови области на корпоративното управление /равнопоставеност и защита правата на миноритарните акционери състав и функциониране на управителните органи и разкриване на информация/. Общият индекс има стойност 3,11 . Тази оценка следва да се разглежда в контекста на избрания изследователски метод и обективното развитие на корпоративното управление в България.

2.1. Равнопоставеност и защита правата на миноритарните акционери

Опитът да се конструира индекс, измерващ степента на развитие на корпоративното управление в дадена страна по необходимост включва въпросите касаещи защитата и равнопоставеността на миноритарните акционери. В известна степен тези въпроси представляват същността на корпоративния контрол тъй-като по дефиниция, в условията на разделение на собственост от контрол той е предназначен да осигури подчиняването на действията на мениджърите в интерес на собствениците. За България, която се характеризира с висока степен на концентрация на собствеността в публичните компании, при която мениджърите практически се отъждествяват с мажоритарните собственици, проблемът за корпоративния контрол се проектира в проблем за защита на интересите на миноритарните собственици пред мажоритарните.

При определяне ролята и участието на миноритарните акционери се преплитат както формални, така и неформални проблеми. Проучването в по-голямата си част е насочено към формалната страна – колко често е увеличаван капиталът под условие, има ли случай на търсене на съдебна отговорност и пр., но дава и интересни неформални оценки – като въпроса за активността на миноритарните акционери или степента на тяхната представеност в управителните органи.

Резултатите от проучването, касаещи пряко оценката на защитата на миноритарните акционери имат определена познавателна стойност, въпреки че пилотният характер на изследването налага някои ограничения.Отговорите на интервюираните отразяват доста точно състоянието на проблема. Преди всичко блокът въпроси за равнопоставеността и защитата правата на миноритарните акционери има най ниска стойност – 2,42 спрямо всички останали раздели. Освен това той е и единственият раздел, чийто индекс е под средната възможна стойност - 3,00. Това означава, че по отношение на всички останали наблюдавани компоненти на корпоративното управление пряката оценка на равнопоставеността на миноритарните акционери е най-ниска. Главна роля за това играе ниската оценка на представителството на миноритарните акционери в управителните органи – стойност 2,08. Почти две трети от интервюираните представители на български публични дружества са отговорили, че въпросните акционери са слабо или въобще не са представени.

Този нисък резултат би могъл да се тълкува двупосочно. От една страна, зад него стои ниската активност на дребните акционери при избора на членовете на управителните органи, било поради тяхната аморфност и невъзможност да се организират или поради обективната невъзможност да повлияят на процеса на номинация, въпреки желанието си и опитите да се организират, поради затруднения достъп до процедурите по номинацията и до общите събрания на дружествата. От друга страна, той показва и степента на идентификация на членовете на управителните органи с интересите на дребните акционери. Защото в края на краищата един номиниран от дребните акционери член на управителен орган би могъл със своята пасивност, некомпетентност и незаинтересованост да е далеч по-малко ефективен при спазването на принципите на доброто корпоративно управление и защитата на правата на номиниралите го, отколкото ако управителните органи са съставени само от членове, номинирани от най-едрите (или мажоритарния) акционери, които обаче защитават добросъвестно правата на всички акционери.

Близки по значение са и отговорите за слабата активност на миноритарните акционери при обсъжданията на стратегически насоки за дейността на дружеството и взимането на съответни решения от общото събрание на акционерите – 58% от анкетираните я оценяват под средното ниво на активност, което заедно с 22% посочили средна стойност дава внушителна картина на една незадоволителна активност.Роля за ниската стойност на индекса за пряка защита на миноритарните акционери има и отговорът на въпросите за гласуването по пълномощия – малко като брой случаи на такова гласуване и доминираща ниска оценка на активността на миноритарните акционери. Оценките на двата въпроса са доста близки - 2,31 и 2,45.

Проблемът е от сериозно значение, макар, че ЗППЦК регламентира доста подробно гласуването чрез пълномощия. Този законов регламент е насочен по-скоро към ограничаване на злоупотреби и има всъщност ограничителен характер, напр. изискването за изрично пълномощно със задължително съдържание. В същото време остава недокоснат проблемът за по-широко въвличане на инвестиционните дружества и особено банките към акумулиране на гласовете на дребните акционери и активно гласуване в тяхна полза.

Не трябва да се забравя, че тези въпроси зависят в голяма степен от акционерната култура и от активността на самите акционери, а не само от приетите вътрешнодружествени документи и практики. Това навежда на извода за необходимостта от постоянни практически мерки, насочени към повишаване културата на акционерите в България по въпросите на корпоративното управление и специфичните им права.

В най-концентриран вид състоянието на проблема с правата на миноритарните акционери се вижда от отговора на въпроса “Има ли вашето дружество отдел за връзка с акционерите?”. Позитивните отговори не достигат дори и 20%, но дори те трябва да бъдат третирани с известна доза скептицизъм. Вероятно част от респондентите имат предвид отделите за връзка с акционерите, които често имат много ограничен кръг от задачи. В някои от отговорите са посочени обяснения, че на постъпили запитвания след разпореждане на изпълнителния директор отговарят специалисти от други отдели или пък главният счетоводител, или финансовият директор, или специалисти-юристи. Имайки предвид, че по силата на отменения ЗЦКФБИД, публични са дружествата с поне 50 акционери, а в конкретния случай става дума за предприятия от реалния сектор и бивши приватизационни фондове, участвали в първата вълна на масовата приватизация, чиито акционери са много повече от 50, очевидна е липсата на ефективен механизъм за връзка с дребните акционери и своевременно предоставяне на необходимата информация на заинтересованите.

Увеличаването на капитала на едно дружество под условие е класически пример за накърняване правата на миноритарните акционери. На въпроса дали капиталът на съответното дружество е бил увеличаван под условие са отговорили общо 129 предприятия и 27 бивши приватизационни фондове, от които: утвърдително – 14 предприятия (11%) и 1 бивш приватизационен фонд (4%) отрицателно – 98 предприятия и 26 бивши приватизационни фонда не са знаели представителите на управителните органи на 17 предприятия. На следващия въпрос – колко пъти капиталът е бил увеличаван под условие, отнасящ се до отговорилите положително на предходния въпрос, 12 предприятия и 1 бивш приватизационен фонд са посочили 1 път, 2 предприятия – 2 пъти, а представителят на 1 предприятие е отговорил, че не знае точно колко пъти капиталът е бил увеличаван под условие.

Най-изразен позитивен дял към защитата на миноритарните акционери има прекратяването на практиката за вдигане на капитала под условие, което е заслуга на ЗППЦК. Това предложение беше и сред мерките за подобряване на корпоративното управление в България, разработени от Инициативата за корпоративно управление в Плана за действие. Увеличаването на капитала е едно от “най-тесните” места, което и в добре работеща икономика заплашва реално миноритарните акционери, най-малко с “разводняване” на техните интереси. В този смисъл ограничаването на случаите това да става “под условие”е важна стъпка към повишено зачитане на техните права, но далеч не изчиства всички тесни места, все още съществуващи при този процес.

Наред с възможността, която дава влезлият през февруари 2000 г. в сила нов ЗППЦК, за отписване на дружествата от регистъра на публичните дружества ("затваряне"), ако капиталът им е до 200 000 лв., с решение на общото събрание, от която се възползваха и продължават да се възползват немалко публични дружества, както и някои бивши приватизационни фондове, увеличаването на капитала под условие е най-ярко проявление на лошо корпоративно управление, при това регламентирано от действащата към момента законова база. Тези две възможности оказват изключително неблагоприятно влияние както върху протичащия в момента втори тур на приватизацията с инвестиционни бонове, така и върху развитието на капиталовия пазар в България, поради несигурността у инвеститорите за надеждна защита на интересите им, намираща отражение и в ниската ликвидност на придобитите акции. Те ограничават също така възможността пенсионните фондове да участват както в приватизацията чрез инвестиционни бонове, така и в търговията на фондовата борса, тъй като те са портфейлни инвеститори с миноритарно участие в капитала на дружествата и интересите им са също така уязвими, както интересите на индивидуалните дребни акционери.

Ако обобщим резултатите от проучването в тази му част, те добре показват все още слабата защита на миноритарните акционери, възможността от злоупотреби със техните права или по-точно невъзможността от реално упражняване на техните права, което се отразява преди всичко на тяхната активност и оттам върху целия инвестиционен процес в България.

Има и някои други аспекти, касаещи силно правата на миноритарните акционери и които не са намерили място в пилотното проучване. Преди всичко това е правото на дивидент – не е тайна, че огромен дял от публичните дружества не се стремят да осъществят връзка между икономическите си резултати и дивидентната политика. Това е главната пречка за ефективен интерес на портфейлните инвеститори. В теорията на корпоративния контрол този въпрос не се фаворизира, дотолкова доколкото в много случаи интересът на акционерите достатъчно добре е защитен от капиталовия доход. Не е такъв случаят в нашата икономика, при която затвореният кръг – липса на дивидент, липса на ликвиден пазар, липса на капиталов доход плюс съществуването на “трансферни цени” за източване на публичните дружества, не позволява подминаването на въпроса за дивидентната политика. Въпреки голямата сложност на този въпрос заслужава да се обмислят мерки, които да насърчат дружествата към по-либерална дивидента политика. Преди всичко такава мярка може да бъде приравняването на данъчния режим за дивидентите към този на дохода от ДЦК и банкови лихви, т.е. премахването на 15%-ия данък печалба, но вероятно ще е необходимо да се предвидят и други мерки.

2.2. Състав и функциониране на управителните органи

В световната практика и теория е прието ръководните органи на публичните дружества да се приемат като символ на корпоративното управление. Доминиращият брой изследвания извеждат на преден план въпросите на ръководните органи. В теорията , а и в практиката е подчертано изразена еволюцията на подходите при изследването и самото развитие на тези органи. Интересът към тях не е само правен. Все повече икономически и управленски проблеми се свръзват с тяхното конструиране и функциониране. Това е от особено значение за българските изследвания и практика по въпросите на ръководните органи на публичните дружества и на корпоративното управление. Доминиращият интердисцплинарен подход и в теорията,и в практиката следва да има присъствие и в българските условия.

Вторият изключително важен момент в осмислянето на съвременните тенденции е силно изразената обвързаност между въпросите на структурирането на ръководните органи и ефекта от функционирането на института “принципал-агент”. Все още в българската практика въпросът за ръководните органи, за тяхното структуриране не се приема в неговата системна обвързаност, както и с принцпите на корпоративното управление.

Като цяло оценката за състава и функционирането на управителните органи е с най-висок агрегиран индекс (3.47) в сравнение с останалите въпроси на пилотното проучване. Тази оценка е доста над средното равнище (3.00), като шест от общо деветте компоненти, от които е съставена са също над средното равнище, а останалите три са много близо до него. Това показва, че всички засегнати в анкетата аспекти на съставите и функционирането на управителните органи са оценени относително високо както сами за себе си, така и по отношение на другите аспекти на корпоративното управление, засегнати в останалите блокове на изследването.

Тази оценка следва да се приема в контекста на изследването. Доколкото то е провеждано с членове на управителните органи на публичните дружества или в някои отделни случаи с хора работещи в управленската структура на дружествата, възможно е да има известно надценяване поради “ефекта на самооценката”.

В този блок сравнително високи оценки получават аспектите на функциониране на управителните органи, свързани с квалификацията на техния състав, контрола върху тях от страна на акционерите и разграничението на задълженията и отговорностите между членовете им. Сравнително ниски оценки получават практиката на работа на управителните органи с външни експерти, обвръзката на управителните органи с акционерно участие, контрола над управителните органи чрез специализирани вътрешни комитети и процедури. Ниските оценки за последните два аспекта на функционирането на управителните органи са допълнително емпирично потвърждение на наблюдния и изводи, които са направени и в други изследвания на тази проблематика.

Определяща за ръководните органи на отделното публично дружество е степента, в която те защитават интересите на принципала. Ефектът от действията на едно или друго управляващо звено зависи от това доколко са представени и как се защитават интересите на акционерите. В конкретния случай на българските публични дружества оценката за това дали управителните органи, представлявайки интересите на акционерите, следят ефективно дейността на мениджърите е втората най-висока от деветте компоненти на този блок и отстъпва само на оценката за ценза на членовете на управителните органи. Такава оценка е обективна и обяснение за нейната висока стойност може да се търси в структурата на собствеността на публичните дружества. Моделът, който понастоящем доминира в публичните дружества в България, показва висока концентрация на собствеността и тенденция на ангажиране на по-големите акционери под една или друга форма с управлението на фирмите. Поради това е естествено управителните органи да контролират ефективно и всестранно дейността на мениджърските екипи на фирмите и да няма силно изразен проблем “принципал-агент”на този етап.

Тази висока оценка обаче следва да се схваща като ефективен контрол на акционерите като цяло. Колкото до ефективен контрол и представяне на интересите на миноритарните акционери, оценката следва да се разглежда в контекста на блок 2.1.. Там същият аспект, но от гледна точка на миноритарните акционери получава много по-ниска оценка (2.42 за целия блок). Резултатите от проучването в тази му част са нехомогенни, т.е. налице е значителна дисперсия по отношение доколко управителните органи представляват интересите на акционерите. При положение, че 42% от отговорите сочат ниска степен на защита и представителство на интересите на акционерите, това означава, че в България все още не действува ефективно институтът на “агента”. Много често членовете на управителните органи са по-скоро мениджъри отколкото директори по смисъла на корпоративното управление). В тази насока следва да се фокусират и по-нататъшните усилия по установяване на добрата практика на корпоративно управление в България.

Относително висока стойност има и индексът по отношение на разграничаване на задълженията и отговорностите в управителните органи. В почти половината от случаите се наблюдава такова разграничение, а в над една четвърт от случаите това разграничение се определя, че е “в голяма степен”. Това е безспорно позитивен факт, тъй като наличието на такива разграничения е един от съществените елементи на “добрата практика” на корпоративното управление. В същото време отговорите на този въпрос са разсеяни и има много случаи (около 30%) когато тази практика е слабо засегната или напълно липсва.

Най-ниска оценка в този блок получава работата на управителните органи с външни експерти-специалисти (2.79). Едва в една четвърт от анкетираните дружества управителните органи работят интензивно с външни специалисти, които със своята експертиза подпомагат процеса на взимане на управленски решения. Органите за управление в голяма част от дружествата ползват външни експерти много рядко, а 10% от анкетираните дружества не използват изобщо. Този факт определено свидетелства за възможност в някои случаи управленските органи да не взимат достатъчно добре информирани решения и поради това да се пропускат възможности за съответните дружества. Но фактът става още по-значим в контекста на конкретния състав на органите за управление в България в настоящия момент. Поради спецификата на техния генезис в българските публични дружества често пъти органите за управление са с твърде нехомогенен състав, а някои от членовете на тези органи нямат голям опит в съответния бранш. Поради това по принцип привличането на външни експерти за работа към управителните органи може да се очаква, че ще допринесе за по-доброто управление на дружествата. Въпреки това такава практика не е разпространена и обяснението за това може да се търси в две посоки. Едната посока е нежеланието на фирмите да разкриват информация пред външни лица (извън изискваната според нормативната уредба), дори и тези лица да са консултанти. Другата посока е все още слабото развитие на пазара на консултантските услуги.

На границата на средното равнище (средна стойност 2.99) е оценката за работата на “външните директори”. Разпределението на отговорите показва, че най-много случаи се групират за средната степен на оценка (3.00) и е почти симетрично около нея. Това говори за голямата хетерогенност в практиката на различните дружества. В немалка част от тях участието и ролята на “външните директори” в управителните органи са съществени и се оценяват като ефективни. Но също така в немалка част от дружествата работата на тези директори се преценява като неефективна. Явно в такива дружества ползата от тези лица в органите за управление не се осъзнава добре или самите лица не са наясно с функциите си. Явно е също така, че в такива дружества не се осъзнава добре и специфичната роля на “външните директори” за контрол на вътрешните директори и мениджмънта.

Резултатите от пилотното проучване потвърждават извода, че все още институтът на “външните директори” в България не е достатъчно развит. Не са дефинирани ясни и точни критерии за “външен директор”, не е напълно осъзната и тяхната роля като част от системата на “chekcs and balances”. В редица случаи формално политическа е тяхната роля. Допълнителна информация за ефекта от този институт дават данните за кръстосаното участие: все още не са действени изискванията за ограничаване на участието в ръководните органи на няколко публични дружества. От анкетираните само една трета имат формулирани изисквания към директорите за това участие. Очертаните аспекти на дейността на външните директори дават основание да се препоръча в бъдеще по-значителна част от мероприятията да се ориентират в посока външни директори-статут,норми, подбор и обучение.

Положителна тенденция в отношенията “принципал-агент” е доказаното разделяне на длъжностите “председател на управителния съвет” и “изпълнителен директор”. В българските публични дружества това е доминираща тенденция с очаквани положителни последствия по отношение на агентския институт и отношенията “принципал-агент”.

Разделянето на длъжностите “председател на управителния съвет” и “изпълнителен директор” е практика за много голяма част от анкетираните дружества (над 82%). Това е позитивен факт, защото по този начин се осигурява разделение на функции и отговорности, както и по-ефективна организация на работа на самия орган за управление. Тази постановка е в духа на международния опит и препоръки за добра практика на корпоративно управление.

За съжаление съпоставянето с някои от предшестващите анализи и изводи дава основание да се счита,че все още това разделяне носи формален характер. Оценени в светлината на световната практика тези изводи и резултати не следва да се драматизират- не винаги в публичните компании в страните с развито корпоративно управление това разделяне е ефективно. Следва да се приеме като положително разделянето,но реалните резултати могат да се очакват както с натрупване на опит,така и с провеждане на адекватни обучителни инициативи.

Мотивацията на членовете на управителните органи е проблем, изследван многократно от съвременната теория и практика. В България картината е подчертано различна от световните тенденции.

Оценката за обвръзката на възнаграждението на членовете на управителните органи и на мениджърските екипи с финансовите резултати на дружествата е относително висока (средна стойност 3.37). В малко повече от половината дружества такава обръзка е ясно изразена. За останалите тя е слаба, а за над 17% от дружествата тя изобщо не съществува. С други думи и тук се наблюдава хетерогенна практика. Много дружества са възприели този механизъм на стимулиране, но също така немалко не го прилагат. За втората категория това може да означава или управленски проблем, породен от липса на разбиране за ролята на мотивационните механизми или наличието на мотивационни механизми от друг характер.

В този контекст следва да се разглеждат и отговорите на въпросите за получаване на възнаграждения за членовете на управителните органи и работниците под формата на акции. С малки изключение такава практика масово не се прилага. Тя съществува в едва 3.2% от случаите за органите за управление и 1.3% от случаите за работниците. Тук се наблюдава силно несъответствие между практиката да се стимулират членовете на органите за управление чрез обвръзка на възнагражденията им с резултатите на дружеството и евентуалната реализация на тази практика чрез акции на дружествата. Последното би било именно най-естественият мотивационен механизъм, широко прилаган и в международната практика. Обяснението на това несъответствие може да се търси в трудностите от нормативна гледна точка за възнаграждаване под формата на акции, както и в ниската ликвидност на българския капиталов пазар.

Същевременно следва да се вземе под внимание цялостния социално-икономически климат в страната при оценка на тези резултати. Тревожен е фактът за тотално отсъствие на компенсиране чрез акции. Едва три процента от анкетирани са отговорили,че следват този принцип. В конкретния случай има множество специфични особености:отклонение от световната практика, липса на обвързаност на директорите със собствеността, отсъствие на ефективни отношения “принципал-агент” и не на последно място неспазване на принципа и целта да се работи за изгодата за акционера. Това е въпрос, който тепърва ще следва да се анализира и оценява. Други изследвания сочат ,че дори и големи международни компании,приватизирали български публични дружества не спазват тези принципи на корпоративно управление по отношение на управителните органи на тези дружества. Констатира се парадокс- фирмите-майки спазват тези принципи в страните с развити капиталови пазари и корпоративно управление и ги подценяват в условията на преходните икономики.

Ефективността на вътрешните процедури за разкриване и избягване на конфликти на интереси е оценена като цяло над средното (средна стойност 3.28). Но тази оценка се отнася за дружества, където такива процедури съществуват. Всъщност в голяма част от дружествата (29.9%) процедури за разкриване и избягване на конфликти на интереси изобщо липсват. Но оценката на цялостната картина изисква отчитане на състоянието във всички дружества. При корегиране на средната стойност на оценката с дела на дружествата, в които процедури за разкриване и избягване на конфликти на интереси изобщо няма, оценката спада до 2.68, което би било най-ниската оценка в този блок. Може да се счита, че това е по-реална оценка на ефективността на тези процедури доколкото вече са натрупани много доказателства, че конфликтът на интереси представлява основен проблем за много от публичните дружества в България.Този факт показва необходимостта от предприемане на мерки по конкретното изясняване на типа конфликт. Същевременно не е трудно да се предвиди, че част от проблемите ще отпаднат с въвеждане на изисквания - :законови или на саморегулиращите се организации - за увеличаване на обхвата на разкриваната информация от членовете на управителните органи относно техните материални интереси в публичните дружества, ръководени от тях. Световната практика в тази насока е категорична. Обратно - българската куца и то в ушърб на акционерите. Именно в тази насока следва да се работи по усъвършенстване на практиката на корпоративното управление в България

Оценката на ефективността на вътрешно-фирмените правила и процедури за корпоративно управление следва да се интерпретира по аналогичен начин на оценката за ефективността на вътрешните процедури за разкриване и избягване на конфликти на интереси. В много дружества (21.7%) такива процедури липсват. Ако с този дял се корегира средната стойност на оценката за дружествата, където такива процедури има, то за цялостна оценка на всички дружества от извадката ще се получи средна стойност от 2.79. Такава относително ниска стойност дава по-реалистична представа за ефективността на вътрешно-фирмените правила и процедури. В същото време тези правила и процедури се оценяват като макар и малко, но все пак по-ефективни от правилата за избягване и разкриване на конфликти на интереси. Вътрешно-фирмени правила и процедури също така има и в повече на брой дружества в сравнение с правила за избягване и разкриване на конфликт на интереси.

Голямото болшинство от публичните предприятия (75.8%) нямат помощни комитети към управителните си органи. Там, където такива комитети има, оценката за тяхната ефективност е относително ниска (средна стойност 2.94). Видимо на този етап добрата практика на корпоративно управление, която предполага функционирането на подобни комитети не е разпространена и не се използва в България. Това може да се дължи на това, че тя не е добре позната на акционерите или че заинтересованите акционери не могат да я наложат на органите за управление. Втората хипотеза е свързана с доминиращия модел на структура на собствеността.

Оценките за степента на изискванията, които се прилагат към членовете на управителните органи образуват един самостоятелен хомогенен блок. Според отговорите в анкетата, като цяло в публичните дружества се прилагат относително високи изисквания при избора на членове на управителните органи. В най-висока степен се изисква образователен ценз (средна стойност 4.55), а в най-ниска степен - необвързаност с други дружества чрез участие в техните управителни органи (средна стойност 3.46). Разпределението на оцеките за целия блок има сходен профил, показващ несиметричност и групиране на големите честоти около оценката, че съответните изисквания се прилагат в голяма степен.

За съжаление практиката често показва, че принципите на корпоративното управление в този аспект се спазват формално. В случая стои въпросът за съдържателната част на тези изисквания.

Цялостната оценка за управителните органи следва да се съобрази с факта,че доминира едностепенната структура: 66% от анкетираните работят с едностепенна. Допълнителните изследвания свидетелстват ,че едностепенната е характерна за публичните дружества от реалния сектор, докато двустепенната - при холдинговите структури. Въпросът е не само правен, а преди всичко въпрос на смисъла на корпоративното управление и института на акционерната собственост и съответно заслужава да бъде самостоятелно изследван и представени съответни предложения.

2.3. Разкриване на информация

Пилотното проучване на корпоративното управление в България си постави за цел да оцени и анализира нормативната уредба и практиката по разкриване на информация. Резултатите от него сочат относително високи оценки и в двата раздела, които обаче изискват допълнителни разяснения. Участниците оценяват нормативната уредба като обезпечаваща правото на акционерите на редовна и актуална информация за дружеството, чиито ценни книжа са придобили, с 4,13.

Предвид изискванията на ЗППЦК за представяне в ДКЦК на годишните, шестмесечните и тримесечните отчети на дружествата и за разкриване на т.нар. “чувствителна информация”, дадената от участниците в анкетата оценка отразява правилно реалното състояние във връзка с поставените в нормативната уредба изисквания.

Също така висока оценка се дава и на практическото приложение на изискванията, свързани с разкриването на информация под формата на годишни, шестмесечни и тримесечни отчети - 4,60. Това показва, че самооценката на големия брой дружества се свързва със спазване на изискванията за периодично разкриване на информация. Друг е въпросът за качеството на тези отчети и за степента, в която отговарят на ЗППЦК от гледна точка на тяхното съдържание и изчерпателност. Така или иначе обаче, дружествата си дават висока самооценка както във връзка с изчерпателността, така и във връзка с достъпността на предоставяната от тях информация - - 3,87, съответно 3,80. Що се касае до достъпността, самооценката е в голяма степен оправдана, доколкото самата нормативна уредба съдържа изрични изисквания в това отношение, за спазването на които ДКЦК е призвана да контролира.

Прави впечатление утвърдилото се разбиране на интервюираните за необходимостта публичните дружества да поддържат и разпространяват извън изискванията на ЗППЦК стандартизирана и актуализирана информация, по-специално относно финансовите резултати на дружеството, решенията на общото събрание, докладите на управителните органи пред общото събрание във връзка с годишното приключване и други. Вероятно се има пред вид, че информацията по посочените специфични въпроси трябва да бъде направена достъпна чрез използване на най-модерните методи, извън изрично предписаните от ЗППЦК, например Интернет. Това разбиране трябва да бъде поздравено, стига разбира се да се свърже с конкретни практически стъпки.

Наличието и достъпността на информацията са най-сигурната защита правата на миноритарните акционери. В тази връзка трябва да се обърне внимание на относително високата средна оценка на въпросите от блок “Разкриване на информация” – 3,43. На пръв поглед съществува противоречие с ниската средна оценка на защитата правата на миноритарните акционери. Но то може да се обясни с факта, че факторите, включени в раздела за разкриване на информация се отнасят изключително до последващата информация, която визира вече взети решения, отчети и доклади, но не начина на организация и провеждане на самото общо събрание. Съпоставяйки тези оценки и със сравнително високата оценка на нормативното обезпечаване на правото на акционерите на редовна и актуална информация за дружеството, чиито ценни книжа са придобили – 4,60, интерпретацията на резултатите би могла да бъде в посока на донякъде формалистичното предоставяне на информация, с цел “спазване буквата на закона”, която обаче по обем и съдържание е недостатъчна за осъществяването на по-задълбочен анализ на състоянието на дружеството и качеството на управлението му. Дори и относително високите оценки по отношение на достъпността и изчерпателността на предоставяната информация, както и съответствието й с международните счетоводни стандарти – съответно 3,80 , 3,87 и 3,84 не могат напълно да изключат съмненията за формализъм, тъй като въпросниците са попълвани от членове на управителните органи, които имат пряко отношение към вида и съдържанието на предоставяната информация, така че тяхната оценка не би съвпаднала непременно с оценката на дребните акционери, които са потребители на тази информация. А поведението на дребните акционери в известна степен би могло да се възприеме и като “ответна реакция” на качеството и изчерпателността на предоставяната информация, защото недобре информираните притежатели на ценни книжа не са в състояние да проявят активност и достатъчна компетентност при вземането на стратегически за бъдещето на дружеството решения по време на общото събрание. В тази насока на мисли би могла да се обясни и разликата в оценката на степента, в която се спазват законовите изисквания за разкриване на информация – 4,60 – която е значително по-висока от оценката за качеството и навременността на предоставяната информация.

Заключение

Настоящият доклад за оценка на корпоративното управление в България не претендира за изчерпателност. Той е опит в обобщен вид да се представят основните характеристики и проблеми на корпоративното управление у нас, като се базира на данните от пилотното проучване. Като цяло резултатите свидетелстват за наличие на тенденции ,следващи тези на световната практика и на тенденции,отразяващи духа на прехода. Все още има отклонение между нрмата и конкретното съдържание, между законовите изисквания и тяхното приложение.

В същото време в него са отразени и някои по-важни насоки за подобряване практиката на корпоративното управление в България. Докладът ще бъде повод за активен и информиран професионален дебат по тези въпроси, но и отправна точка за предприемане на необходимите практически стъпки, за да се доближи България до съвременните стандарти и се превърне в по-привлекателно място за инвестиции.